— Напълно ви разбирам, сър. Никой няма да научи за това, което бихте споделили с мен. Питам ви само защото то би помогнало на разследването ми.
Абърнати разтърка очи и седна на един стол.
— Бяхме заедно около десет години — започна той. — Десет прекрасни години. Но всичко беше много дискретно. Дори този апартамент закупихме на името на фирма. Не се показвахме заедно на публични места. А сега, когато Тим е мъртъв, аз няма да получа парична компенсация като негов партньор. Разбира се, това изобщо не ме интересува, тъй като работя в голяма адвокатска кантора и печеля достатъчно. Много повече, отколкото би могъл да изкара Тим. Платих повечето вещи тук, сам направих дизайна. Ще ви призная, че никога не съм искал да бъда адвокат. Мечтаех да стана вторият Ралф Лорън. За съжаление, животът невинаги се развива така, както искаме. — Очите му се сведоха към пода. — Но в случая става въпрос за принципи. Аз нямам никакви права. Дори не мога да присъствам на погребението му в Арлингтън, няма да ми дадат знаме. То ще бъде връчено на родителите му, въпреки че от години не са имали нищо общо с него. Помагах му да пише речите си, да се подготвя за всяко следващо повишение. Готвех, грижех се за него, когато беше болен. Но и той правеше много за мен. Ходехме заедно на почивка, но винаги пристигахме на избраното място поотделно. И така го напускахме. Когато хората се интересуваха от моето присъствие, отговаряхме, че съм негов стар приятел. — В гласа му се долавяше горчивина. — Стар приятел!
— Разбирам колко ви е било трудно — каза Пулър.
— Все пак живеем в две хиляди и четиринайсета, а не в хиляда деветстотин и четиринайсета! — каза Абърнати. — Струва ми се напълно безсмислено други хора да диктуват кого да обичам открито и кого не! Това е унизително!
Пулър му върна снимката и се огледа.
— Дойдохте да си приберете някои неща, така ли?
— Имате предвид компрометиращи неща? Е, да. Докато Тим беше жив, никога не съм си позволявал да го злепоставям по някакъв начин. Още по-малко сега, когато вече го няма. Много го обичах.
— Сигурен съм, че той би оценил това.
— Имате ли някакъв напредък в търсенето на убиеца? — погледна го изпитателно Абърнати. — Моля ви, кажете „да“, защото Тим беше най-милият мъж на света. Носеше униформа, но беше изключително деликатен човек.
— Мисля, че е въпрос на време — отвърна Пулър. — Обещавам ви, че ще направя всичко по силите си, за да открия и заловя убиеца.
— Благодаря. Вярвам ви.
— Бихте ли отговорили на още няколко въпроса?
— Какви например?
— Забелязахте ли някаква промяна в поведението на генерал Дофри напоследък?
— В смисъл?
— Например да е станал по-нервен? Имахте ли чувството, че крие нещо от вас?
Абърнати закима още преди Пулър да довърши въпроса.
— Да, точно така, ей богу! — рече той. — Постоянно го питах какво не е наред, но той не ми казваше. Просто не беше на себе си. Отначало помислих, че си е намерил някой друг. Но не беше това. Бих го усетил. Така и не успях да преодолея стената, която беше издигнал около себе си. Бях свикнал, че трябва да пази в тайна подробности по своята работа. Това беше нормално.
— Но ставаше въпрос за нещо друго, така ли?
— Именно. Служебните му тайни бяха в реда на нещата, но тези, другите, ми приличаха на виновни тайни. Неща, от които се срамуваше и които нямаха нищо общо с работата му.
— Да е споменавал за някакъв инцидент, довел до тази промяна? Някакви имена?
— Не. Само веднъж каза, че запазването на нашата връзка в тайна ще струва скъпо. Дори прекалено скъпо.
— Интересен избор на думи — отбеляза Пулър. — Спомняте ли си кога горе-долу започна тази необичайна тайнственост?
— Да, защото тогава имахме доста ожесточен спор. Току-що го бяха назначили на служба в СТРАТКОМ. В някакво негово подразделение.
— РНП? — попита Пулър.
— Точно така, РНП. Местоработата му беше във военновъздушната база „Болинг“ в Анакостия, която, слава богу, се намира съвсем наблизо. Преди това работеше в Луизиана, а преди години в Северна Дакота, където населението на най-близкия град наброяваше по-малко хора, отколкото живеят и тази сграда.
— За какво спорихте?
— Той винаги твърдеше, че би искал да направи по-различна кариера във ВВС. Това ме накара да си помисля, че е рошил да отхвърли текущата оферта и да поеме по пътя, който го привличаше. Тим беше изключително умен мъж. Много хора го искаха на служба при тях.
— Но той промени решението си?
— Останах с чувството, че някой друг го е променил вместо него. И той замина за новото място.