Малкълм Ауст беше по джинси и широка бяла риза с навити ръкави, обул черни мокасини „Ферагамо“ на бос крак. Богатството му отиваше, вероятно защото го имаше по рождение. Лично не беше спечелил нито цент от него, но живееше с чувството, че потенциално опасната му работа като инспектор на оръжия за масово унищожение му дава всички права да се къпе в лукс. Беше петдесет и четири годишен, но изглеждаше по-млад, защото притежаваше достатъчно пари да се грижи за себе си. Спортуваше редовно и се хранеше само с екологични храни. Пъргавият му ум съхраняваше изобилие от факти, безценни тайни и безброй подробности от сложната стратегия, която усърдно прилагаше по света.
Той заобиколи малката маса в библиотеката си, облицована с дърво. Три от стените бяха покрити с рафтове книги и шкафове, а четвъртата, изцяло остъклена, гледаше към градината.
Ауст обичаше да е заобиколен от тежки томове, няколко от които бе написал сам. Но за разлика от мнозинството хора с прекрасни библиотеки той беше прочел всяка от книгите тук.
На масата имаше две високи чаши за вино. Храната беше на помощна масичка в покрити съдове, за да е топла. Той погледна часовника си и измъкна тапата на бутилка вино от личната си колекция. Това вино беше изключително, а тази вечер Ауст беше настроен само за изключителни неща.
Той чу боботенето на мотор, затръшването на автомобилна врата и потракването на високи токчета по каменните плочи.
Ауст напълни чашите с вино, обърна се и тръгна към входната врата. Миг по-късно я зърна, застанала на прага.
Беше облечена точно толкова съблазнително, колкото по време на скорошната им вечеря. А може би и малко повече.
Усмивката на Сюзан Ренълдс беше топла, игрива и загадъчно предизвикателна. Ауст усети как в тила му се появява приятна тръпка, която бавно плъзна по гърба му.
Устните й леко докоснаха неговите. Ръката му се плъзна надолу и нежно обхвана хълбока й. Пръстите му усетиха прашките под тънката рокля.
— Имам чувството, че от онази вечеря с теб ме делят години — каза Ауст, докато затваряше вратата зад гърба й. — Започна да ми липсваш в момента, в който се разделихме.
Той я поведе към библиотеката.
— Божичко, Мал! — възкликна Ренълдс, като видя подредената маса. — Прекрасна е!
— Като гостенката ми — отвърна Ауст и галантно й целуна ръка.
— Ако продължаваш по същия начин, ще реша, че имаш някакви намерения — каза с усмивка тя.
— Да изясним този въпрос още сега — погледна я в очите той. — Наистина имам намерения.
— Аз пък си мислех, че си изтощен след дългото пътуване. Изненадах се, когато ме покани на вечеря. А когато се обади и ме помоли да се срещнем тази вечер, останах смаяна. — Замълча за миг, после добави: — Смаяна, но доволна…
— Непрекъснато пътувам, свикнал съм. Но признавам, че последното ми дойде в повече. Прибрах се преди седмици, но все още се чувствам изморен.
— В Заир трудно се влиза и още по-трудно се излиза.
— Така е. Но мисията ми беше изключително важна.
— Може би най-важната, Мал.
— Защо не седнем? Отворил съм бутилка от любимото ти вино.
Ренълдс погледна етикета и се усмихна.
— То е свързано с най-хубавите ми спомени.
— Да се надяваме, че тази вечер ще прибавим още един към списъка — отвърна той.
Седнаха на масата.
— Предполагам, че в АОЗС цари пълен хаос — мрачно каза Ауст. — Донован беше добър човек и отличен специалист.
— Ужасно е. Всички сме като попарени.
— А и тази експлозия в центъра на Вашингтон — добави той.
— Чух за нея. Никой не знае причините. Има жертви, но имената им все още не са обявени. Аз обаче не мисля, че тя има нещо общо със смъртта на Донован.
— Как върви работата ти в Центъра?
— Както вече спомена, мисията е изключително важна — разпери ръце тя. — Трябва да продължаваме напред въпреки смъртта на нашия ръководител.
— Естествено — каза Ауст.
— Макар и много отдалечен географски, Заир вероятно ти се е сторил доста екзотична и спокойна страна, особено ако я сравниш с насилието в Сирия.
— Сблъсквал съм се с много диктатори като Асад. Той прави всичко възможно, за да му се размине. Лъже, мами и крие каквото може.
— Много ли са химическите оръжия, които е успял да скрие?
— Сюзан! — укорително я погледна той.
— Знам, че не обичаш да говориш за работата си, но няма ли да ми подскажеш нещо?
— Не мога, скъпа моя. Изчакай официалния доклад и ще получиш възможност да го прочетеш отначало докрай. — Той вдигна чашата си и я приближи към нейната.