Никой не се разтревожи особено, когато редовното електрозахранване спря. Вероятно защото само секунда по-късно се включи мощният генератор, който се намираше в бомбоубежище и работеше на природен газ. Това стана толкова бързо, че луминесцентното осветление само примигна, а охранителните камери и мониторите на компютрите едва забележимо трепнаха.
Част от надзирателите в стаята за почивка допиха кафето си и преминаха към обичайните за всеки затвор клюки, а дежурните продължиха бавната си обиколка на отделните зони, за да бъдат сигурни, че животът във ФВЗ тече нормално.
После нещата се промениха. Вниманието на всички беше привлечено от внезапно настъпилата тишина. Резервният генератор издаде странен звук, като кашлица на великан, и спря.
Лампите и мониторите моментално угаснаха. Останаха да работят само няколко охранителни камери на батерии. Миг по-късно тишината беше прогонена от разтревожени викове, шумни стъпки и пропукване на радиостанции. Светнаха фенерчета, издърпани от калъфите на униформените колани. Но тяхната светлина съвсем не беше достатъчна.
След което се случи немислимото: отключиха се всички врати на килиите. Това вече не трябваше да се случва. Системата беше изградена така, че при спирането на електрическия ток вратите автоматично се заключваха. Не беше приятно за затворниците, особено ако аварията се дължеше на извънредни обстоятелства, например пожар. Но системата беше такава, каквато я бяха програмирали. В момента обаче надзирателите чуваха съвсем ясно отварянето на вратите в целия затвор, последвано от тропота на мъжете, които напускаха килиите си.
Във ФВЗ оръжията бяха забранени. Надзирателите разполагаха единствено със своя авторитет, ум, подготовка, способност да разпознават настроенията на затворниците и, разбира се, тежки палки, с които въдворяваха ред. Дланите, които стискаха палките в този момент, бързо се изпотиха.
За подобни ситуации имаше стандартни оперативни процедури. Военните имаха оперативни процедури за абсолютно всичко. В армията държаха да имат най-малко две резервни възможности за всяка критична ситуация. Но във ФВЗ цареше убеждението, че генераторът на природен газ е стопроцентово надежден, което беше пропуск, защото в момента машината беше зациклила. Следователно възстановяването на реда лягаше върху плещите на надзирателите. Те бяха последната отбранителна линия. Първостепенната им задача беше да обезвредят затворниците. Второстепенната — да обезвредят затворниците. Всичко друго би било невъобразим провал, който щеше да доведе до порой от скъсани звезди и нашивки, засипващи земята като игличките на забравена елха в края на януари.
Естествено, затворниците бяха много повече от охраната. Тяхното обезвреждане изискваше някои специални тактики, най-важната от които беше да ги групират в големите общи пространства и да ги накарат да легнат по очи. Това свърши работа за първите пет минути, но после се случи нещо, от което надзирателите се изправиха на нокти и мислено се заровиха още по-надълбоко в устава за търсене на решение.
— Изстрели! — изкрещя в радиостанцията си един от тях. — Чувам изстрели! Неизвестна локация, неизвестен източник!
Съобщението беше повторено толкова много пъти, че ушите на останалите надзиратели писнаха. Бяха произведени изстрели, но никой не знаеше къде и от кого. Те не носеха оръжие, а това означаваше, че е стрелял един от затворниците. Или може би няколко.
Нещата ставаха сериозни, приближаваха се към ръба на хаоса.
После ситуацията се влоши още повече.
В коридора, водещ към СЗ, тресна експлозия. Границата, деляща ги от хаоса, беше премината. Демонстрацията на въоръжена сила остана единственото нещо, способно да възстанови реда. Малко организации в света можеха да го правят толкова добре, колкото армията на Съединените щати. Особено когато една от базите й се намираше в съседство.
Броени минути по-късно във ФВЗ се появиха шест зелени военни камиона. От тях изскочиха десетки военни полицаи с щитове и готово за стрелба автоматично оръжие. Те решително се насочиха към тъмната сграда на затвора, която грееше отчетливо през техните прибори за нощно виждане от последно поколение.
Затворниците замръзнаха по местата си. После онези от тях, които все още бяха на крака, побързаха да се проснат по корем с ръце на гърба. Редът беше въдворен.
Военните инженери успяха да се справят с аварията. Осветлението беше възстановено, а вратите на килиите отново можеха да се заключват. Междувременно специалният отряд на военната полиция във Форт Левънуърт предаде командването на обекта обратно на затворническата администрация, а след това се изтегли по пътя, по който беше дошъл. Комендантът на затвора с чин полковник въздъхна с облекчение и успя да се освободи от кошмара на внезапното препятствие по пътя към генералския пагон.