Онзи случай беше приключил бързо, но сегашният беше в началото си и все още буксуваше.
Пулър отби до тротоара и изключи от скорост. Военният затвор се намираше осемстотин метра по-нататък, върху част от терена на предишния затвор, наричан от всички „Замъка“. Преди време там имаше животновъдна ферма и мандра, в които работеха „институционално приемливи“ затворници. Но всичко това вече беше минало. Днес никой не се нуждаеше от млекодайни крави, а и кой можеше да се бърка в плановете на Министерството на отбраната, когато нещата опираха до съкращаване на разходите?
Вече нямаше вимета за доене и трактори за каране, но в замяна на това обитателите на ФВЗ можеха да вдигат тежести, да играят софтбол или футбол или да потичат по игрището. Можеха дори да играят баскетбол в зала, кръстена на името на някакъв старши сержант, който беше припаднал на корта и по-късно починал. Освен това имаха право на посещения от роднини и приятели, можеха да усвояват нови професии и умения в пералнята, бръснарницата, заваръчния цех, дърводелската работилница, студиото за графичен дизайн и дори в едно ателие, където се шиеха и бродираха пагони.
Но Робърт не можеше да играе футбол и да вдига тежести, нито пък да работи в някое от споменатите места. Защото беше осъден да излежава присъдата си в пълно уединение и под максимална охрана. Животът му във ФВЗ беше много самотен. Но, честно казано, той предпочиташе именно това. Интелектът му беше толкова висок, че разговорите с останалите затворници и грубото ежедневие зад решетките със сигурност щяха да му донесат повече вреда, отколкото облекчение. Пулър беше убеден, че брат му може да живее в свой собствен мисловен свят — един от най-сигурните начини за оцеляване в затвора.
Първото му свиждане с Боби беше проведено в така наречената „безконтактна зона“, определена за осъдените на смърт. Там ги делеше дебела стъклена преграда, а разговорът се водеше със слушалки. Но тъй като брат му беше примерен затворник, следващите свиждания бяха в общата зала за посетители — просторно и доста приятно за затвор място.
Пулър обаче беше наясно, че никога повече няма да стъпи там, ако брат му бъде заловен и върнат обратно. Защото свиждания с него може би нямаше да има.
Той слезе от колата и се обърна да погледне в посоката, в която беше оставил Нокс. Тази жена му създаваше проблеми. Отначало бяха на нож, после отношенията им сякаш се пооправиха. Той се надяваше да стигнат до някакво ниво на сътрудничество. Но после тя прибягна до номера „не мога да отговоря“, което стана причина за словесните му нападки на гробището.
И сега продължаваше сам. Облегна се на капака на колата и направи кратко обобщение на постигнатото до този момент. Непременно трябваше да изясни нещата около Иво Месич, а и да разпита капитана и старши сержанта, ръководили акцията на военните полицаи. Освен това искаше да изясни произхода на фалшивата стрелба и бомбената експлозия в Зона 3. А довечера щеше да се обади на Шайрин Кърк — разбира се, ако тя не го потърсеше преди това. Изобщо нямаше намерение да се съобразява с предупреждението да не й звъни в случай, че тя не му се обади. Защото беше от хората, които никога не се отказват, когато са надушили някаква следа.
На дневен ред стоеше и убийството на Дофри, а за десерт си беше оставил срещата с генерал Арън Райнхарт и човека от Съвета за национална сигурност Джеймс Шиндлър. Добре разбираше, че има да изяснява още много неща, и не вярваше на обясненията на Райнхарт и Шиндлър защо проявяват силен интерес към случая. Всъщност той не вярваше на нищо и никого, който имаше някакво отношение към разследването.
И накрая въпросът кой го беше отвлякъл все още беше на дневен ред. А също така и кой го беше спасил, стреляйки в прозореца.