— Но Робърт също е знаел това и едва ли се е надявал, че ще се измъкне безнаказано с диск в джоба — изтъкна Пулър. — Как всъщност го е направил?
— Задейства противопожарната аларма и сградата беше опразнена. Вероятно сте наясно, че в такава ситуация няма как да бъде проведено претърсване. Предполагам, че скритите предохранителни мерки също не са влезли в действие при опасността от пожар.
— Но вие докладвахте това, което сте видели?
— Веднага. Когато охраната се появи, алармата вече беше деактивирана. Хванаха го на няколко метра от сградата и откриха диска в джоба му.
— Арестуваха ли го?
— Да. По-късно го освободиха под гаранция, но го прибраха в ареста веднага след като стана ясно, че се е срещал с агент на иранското правителство. Остана там до началото на процеса.
— Колко време измина между двете събития?
— Не съм сигурна, но не беше много. Може би седмица.
— Учудвам се, че не са го заключили завинаги още след като са открили въпросния диск в джоба му.
— И аз си помислих същото. Явно е успял да ги убеди да го пуснат. Много го биваше в това.
— Но нали казахте, че не го познавате особено добре?
— Така беше. Присъствала съм обаче на доста негови презентации в СТРАТКОМ. Беше добър оратор и умееше да отвръща на ударите срещу себе си. Вероятно защото беше много по-умен от останалите.
Пулър усилено си записваше. Спря едва когато трябваше да обмисли последното й изявление и машинално защрака с химикалката си. Дали не долови нотка на завист?
— Да сте забелязали нещо необичайно наоколо?
— В смисъл дали Робърт не дебне в задния ми двор? Не. Съмнявам се, че съм някакъв важен фактор в тази история. Невероятното е, че е успял да избяга от затвора. Сигурно отдавна е напуснал страната.
— Не мислите ли, че за него е било твърде рисковано да се среща с ирански шпионин?
— Може би трябва да се присъединим към партньорката ви — избягна отговора Ренълдс. — Вероятно вече се чуди къде сме изчезнали.
Пулър тръгна пръв по коридора. Нокс седеше на стола до зиданата камина. Погледна го, но лицето й беше непроницаемо.
— Много хубаво място — каза тя. — Харесвам отвореното пространство и декорацията.
— Благодаря — отвърна Ренълдс. — Самият квартал е чудесен, пълен с интересни хора с най-различни занимания.
Нокс посочи снимките, струпани върху ниска масичка.
— Това вие ли сте?
Ренълдс се усмихна и кимна.
— Те са от времето, когато бях включена в олимпийския отбор по биатлон.
— Каране на ски и стрелба? — попита Пулър.
— Точно така.
— Как се представихте?
Усмивката й изчезна.
— Не можах да участвам по медицински причини.
— Сигурно сте били много разочарована — рече Нокс.
— Какво е животът без разочарования? — каза Ренълдс. — Те ни правят по-силни.
— Това децата ли са? — махна към друга снимка Нокс.
— Да, синът ми е адвокат, а дъщеря ми е управител на магазин за дрехи.
— Родили сте ги млада, нали?
— Срещнах Адам в колежа. Оженихме се още във втори курс.
— Тук не виждам негова снимка — каза Нокс.
— Блъсна го кола преди близо двайсет години. Беше прекалено болезнено да гледам лицето му.
— Хванаха ли извършителите?
Ренълдс поклати глава.
— Бях в командировка извън страната, когато се случи. Адам беше агент на ФБР, страхотно добър. Работеше във Вашингтон по разследване на някакъв наркокартел. Подозирах, че именно тези мръсници са организирали убийството му, но в Бюрото бяха на мнение, че става въпрос за случаен инцидент.
— Имате ли доказателства за противното? — попита Нокс.
— Какво значение има? Беше толкова отдавна и никой не може да върне Адам.
— Съжалявам — промълви Нокс и посочи още една снимка. Доста стара, черно-бяла. — Това вие ли сте?
Пулър се обърна. На снимката беше запечатан възрастен мъж с одежди на магьосник. В едната си ръка държеше жезъл, а в другата голяма кърпа. До него стоеше високо момиче в тийнейджърска възраст.