— Всичко това ще отнеме време — поклати глава Пулър. — Много време.
— От личен опит знам, че адвокатите никога не бързат.
— Значи трябва да подходим по свой начин.
— Да поискаме разговор със съдията?
— Съмнявам се, че изобщо ще пожелае да ни види — каза Пулър. — Но дори и да пожелае, няма да ни каже нищо. Съдиите не обичат да говорят за делата, които гледат.
— Такива са и прокурорите, и адвокатите.
— При тях шансовете ни са малко по-големи.
— Окей. Къде се намират въпросните господа?
— Прокурорът живее в Шарлътсвил, Вирджиния, на два часа път от тук. Вече не се занимава с дела, а преподава във факултета по военно право, който се намира там. А адвокатът на брат ми е напуснал ВВС и има частна практика в Северна Каролина.
— Ясно. Разделяме ли се, или действаме в екип?
— Искаш ли да се разделим?
— Не.
— В такъв случай да тръгваме за Шарлътсвил. Откри ли още нещо за Робинсън?
— Предчувствието ти се потвърди. Синът му е бил много болен. Заминали са за Германия с надеждата да се случи чудо и то наистина се е случило.
— А как са платили?
— Част от средствата са били събрани от фондация. Свързах се с хора в Берлин, които са запознати с медицинските процедури. Те твърдят, че разходите най-вероятно са надхвърлили един милион долара. Пари, които не можеш да събереш, като продаваш сладкиши и лимонада с благотворителна цел. А макар и валидна, здравната застраховка на Робинсън изобщо не е покривала лечение от този тип.
— Но никой не е заподозрял нищо?
— Когато става въпрос за болно дете, нещата са доста деликатни. Освен това лечението е било проведено след края на процеса. Може би никой не си е направил труда да събере две и две.
— По-скоро не са искали да съберат две и две. Но ние го направихме, при това доста бързо. Радвам се, че детето се е оправило. Но брат ми е изгубил всичко.
— Да — каза Нокс.
— Жалко, че преди две години никой не се е сетил да се вгледа по-внимателно.
38
Сюзан Ренълдс остави покупките в багажника на колата си и седна зад волана. Пътуването до вкъщи щеше да й отнеме не повече от трийсет минути, тъй като трафикът не беше натоварен. Не след дълго пренесе торбичките до входната врата, остави ги на земята и изключи алармата. Посегна да светне лампата в хола, но непознат мъжки глас я накара да замръзне на място.
— Не мърдай, моля! В главата ти е насочен пистолет.
Ренълдс понечи да се обърне.
— Не го прави! — рязко заповяда гласът.
Тя се подчини.
— Сега тръгни напред, влез в дневната и седни на най-близкия стол пред телевизора.
— Изглежда, добре познаваш къщата ми — спокойно отбеляза Ренълдс, докато крачеше в указаната посока.
После седна на стола и протегна ръка към настолната лампа до себе си.
— Аз ще светна — обади се гласът.
Тя бавно отдръпна ръката си. Човекът зад гърба й включи лампата на най-слабата степен.
— Как влезе тук при пусната аларма? — попита тя.
— Всяка аларма струва толкова, колкото паролата й. А твоята не беше много сложна.
— Тогава защо я включи отново?
— Обратното би означавало да разкрия присъствието си, нали?
Робърт прекоси стаята и се изправи зад нея.
Беше с качулка и скиорска маска. Открити бяха само очите и устните му. Пистолетът му беше насочен право в тила на Ренълдс. В другия край на стаята беше поставил едно огледало, което откри в банята. Беше извърнато така, че да вижда лицето й, докато самият той оставаше извън полезрението й. Това беше направено с цел да наблюдава реакцията й на въпросите.
— Знам, че си въоръжена — каза той. — Бавно извади пистолета, като го държиш за дулото. В противен случай ще чуеш звук, който със сигурност ще бъде последният в живота ти.
Тя извади компактния 9-милиметров ЗИГ и го пусна на килима.
— Изритай го зад себе си.
Ренълдс се подчини. Робърт се наведе и прибра оръжието в джоба си.
— Какво искаш? В кабинета има пари, а кредитните карти са в портмонето ми. Не държа златни кюлчета в къщата си, ако това търсиш.
— Кой ти плати да излъжеш в показанията си? — попита Робърт. Тя замръзна на мястото си и той добави: — Мислех, че по-рано ще разпознаеш гласа ми, Сюзан.
— Оттогава все пак минаха две години.
— Повече от две. Но аз все още помня твоя глас.
— През последните две години се занимавах с много по-важни неща от теб.
— Аз пък имах предостатъчно време за размисъл.
— И до какво заключение стигна, Робърт?
— Че са те компенсирали много добре, ако съдим по тази къща и по колата, с която пристигна. Армията не плаща чак толкова много на човек с твоето положение.