— Успокой се, Сюзан. Опитай се да нормализираш пулса си и отговори на въпросите ми. Кой ти възложи мисията да ме натопиш?
— С каква отрова ме инжектира? — изсъска тя.
— С органофосфат — невропаралитичен агент.
— По дяволите! А противоотровата?
— Пралидоксим хлорид. В комбинация с малко атропин за по-ефикасно действие. За всеки случай съм добавил и пилокарпин, който да балансира атропина.
— Значи имаш атропин, така ли? — попита Ренълдс, започнала да диша значително по-спокойно.
— Да — каза Робърт. — Кръстен на Атропа, една от трите мойри в древногръцката митология. Тя решавала кой как да умре. Доста подходящо за нашия случай, не мислиш ли? В крайна сметка ти си разчитала да бъда умъртвен с отровна инжекция заради твоето престъпление, а сега аз ти връщам жеста. Времето тече, затова ще повторя въпроса си: кой те нае?
— Не знам — остро отвърна тя.
— Грешен отговор — рече той.
— Казвам ти, че не знам! Инструкциите дойдоха на личния ми имейл чрез сложен секретен код.
— И ти извърши престъпление заради един имейл?
— Освен това се срещнах с един човек.
— Име?
— Той не беше от хората, които раздават визитки.
— Е, все пак разбрах, че е бил мъж — каза Робърт. — За кого работеше той?
— Не за САЩ.
— А за кого?
Тя вдигна вежди и леко разтърка нос.
— За Русия.
— Ясно — каза той. — Какво точно те убеди да направите?
— Това, за което те натопихме. Да осигурим таен достъп до системите.
— Но след като ме натопихте, е била извършена проверка. Защо да привличат вниманието върху непозволения достъп до системите?
— Те са проверили твоите начини за достъп, а не на някой друг.
— Значи ме хвърли на вълците, за да отървеш собствената си кожа?
— Нещо такова.
— А тайният достъп все още ли е актуален?
— Предполагам.
— И те го използват?
— Съмнявам се, че ще плащат за нещо, което не използват.
— Същевременно ти получаваш служба в Центъра — каза Робърт. — Интересно.
— Това няма нищо общо. Руснаците разполагат със свои ОМУ, едва ли им трябват чужди.
— Това е валидно само ако ти повярвам, че са замесени руснаците. Но аз не ти вярвам.
— Ти ме отрови. Мислиш ли, че ще лъжа?
— Мисля, разбира се. Защото си лъжкиня.
— Нямаш шанс, Пулър. Никакъв. Ще умреш.
— Руснаците са най-удобни за подобни обвинения. Като ги посочваш за свой източник, не проявяваш никакво творчество. Лично аз очаквах да се представиш по-добре.
— Колко време ми остава? Дай ми проклетата противоотрова!
— Найлс Робинсън заявява, че ме е видял в компанията на ирански агент — продължи Робърт, без да й обръща внимание. — И в неговия случай е същото — той едва ли би изрекъл тези думи, ако Иран действително е замесен. Следователно спокойно можем да извадим от уравнението тази държава. В момента разсъждавам на глас. А ти можеш да ми предложиш истинския отговор, когато ти е удобно. — Ръката му потъна в джоба на панталона.
— Гаден мръсник! Нямаш никакъв атропин!
Иглата на следващата спринцовка потъна в тила й, буталото бавно започна да се спуска. След няколко секунди тя клюмна на стола си, приспана от силния седатив. А „отровата“ беше най-обикновен физиологичен разтвор.
Вече беше претърсил къщата и беше открил сейфа с оръжейната колекция. Тук Ренълдс беше допуснала елементарна грешка — използваше същия код като този на охранителната система. Той бе стигнал до заключението, че е въоръжена, защото един пистолет липсваше от кутията си. Освен това засне с телефона си всички документи, които изглеждаха обещаващи. След което хакна лаптопа й и прехвърли файловете на флашката си.
Излезе от къщата, смъкна маската си и се отправи към пикапа, паркиран до отсрещния тротоар. Тръгна и се замисли за случилото се. Посещението му имаше и плюсове, и минуси. Признанието, че Ренълдс го е натопила, беше най-важният плюс. Освен това му беше дала и няколко важни улики, водещи към истината. Минусите, от своя страна, също бяха очевидни. Тя несъмнено щеше да съобщи на когото трябва както за появата му в дома й, така и за заплахите, които й беше отправил. А това щеше да ги предупреди, че се намира в района, и вече едва ли някой щеше да се съмнява, че е виновен. Не че преди това се бяха съмнявали.
Заключението му беше, че акцията все пак си струваше. За пръв път от началото на цялата бъркотия Робърт изпита чувството, че се приближава към истината.
39
Пулър и Нокс слязоха от колата в момента, в който Дъг Флетчър излизаше от сградата на Факултета по военно право към Университета на Вирджиния. Човекът наближаваше петдесет, беше слаб, с ниско подстригана коса, вероятно както по време на военната му служба, макар че сега бе доста побеляла. Имаше остра брадичка и проницателни сини очи, с които печелеше доверието на съдиите и заседателите.