Но имаше и доста, които изпаднаха в паника, разпищяха се и се разбягаха във всички посоки, изоставяйки багажа си. Единствената им цел беше да се озоват максимално далече от окървавения труп при телефонните кабини. Натам се втурнаха няколко полицаи с извадени пистолети.
Само двама души напуснаха спокойно гарата в този кошмарен ден.
Единият беше Робърт Пулър, а другият — човекът, който току-що беше застрелял Найлс Робинсън.
42
Точно в седем на другия ден Нокс и Пулър слязоха на закуска в хотелския ресторант. През прозорците, които гледаха към улицата, нахлуваше ярка слънчева светлина. По тротоарите бързаха хора, платното беше задръстено от коли. Струваше им се абсурдно, че някой се е опитал да ги убие на няколко метра от тук.
— Трябва да ти кажа, че ми беше трудно да заспя през тези три часа, които ни останаха от нощта — сподели Нокс.
— Защо?
— Застрелях човек. За теб това може да е рутинно нещо, но не и за мен.
— Да застреляш човек никога не е рутинно нещо. Надявам се, че поне за мен никога няма да стане такова.
— Съгласна съм. Трябва да сме изнервили някои хора, а това си е успех.
— Покрихме огромен периметър, но все още ни липсват отговори, Нокс — поклати глава той. — Това не е успех.
— Напротив. Открихме двама лъжци, чиито показания са изпратили брат ти в затвора. Открихме още — всъщност ти го направи, — че някакъв хърватин е вкарал във Форт Левънуърт наемник, който е трябвало да го убие. Според мен свършихме доста работа.
— Но все още нямаме цялата информация — въздъхна Пулър. — При това за най-важните въпроси: кой и защо?
— Явно брат ти е някъде наоколо и се опитва да разгадае нещата — рече тя, докато си играеше с лъжичката.
— Казваш го така, сякаш си размишлявала по въпроса.
— Нямаш представа колко много.
— И какво измисли?
— Че в някои отношения той е по-напред от нас.
— Защо?
— Защото е много умен. Защото са го натопили, а той е работил в разузнаването. И сега се опитва да докаже невинността си. Мотиви колкото щеш.
— А пък аз започвам да мисля, че именно той ми спаси задника от онези бандити — каза Пулър. — Друго обяснение няма.
— Дори не съм се замисляла върху това — изненадано го погледна Нокс. — Но наистина има логика. Значи през онази нощ сте били само на метри един от друг, така ли?
— Вероятно. Но все едно, че сме били на километри. Него го няма, а шансовете ми да го открия изобщо не се станали по-големи.
— Двамата бяхте много близки, нали?
— Да. Бяхме всичко един за друг дълги години. Мама вече я нямаше, а татко беше в такова състояние, че все едно и него го нямаше. — Той побутна едно печено картофче в чинията си и добави: — Вероятно това е причината никога да не направя решителната крачка.
— Коя? Да се ожениш ли?
— Да.
— Защо? Страхувал си се да не станеш лош баща?
— И лош съпруг.
— Това не го вярвам. От теб ще излезе страхотен съпруг и баща. Ще учиш децата си кое е добро и зло, как да се сливат с околната среда, да хвърлят гранати, да проникват в затворени помещения, да стрелят със снайпер, да премахват едновременно четирима лоши с парче от въже и малко дъвка. Все хубави уроци от живота.
— А ти? Мислила ли си някога да се обвържеш?
— Всъщност, да. Дори нещо повече. Извървяхме разстоянието до олтара и си разменихме пръстени.
— Кога?
— О, преди много време във Вегас. Бяхме на осемнайсет, гаджета от гимназията. Цялата работа продължи две седмици. И двамата знаехме кои сме и какво искаме от живота — както си мислиш на осемнайсет, нали? Е, не беше така. Дори представа си нямахме. И решихме да анулираме брака. Върнахме пръстените, подписахме съответните формуляри и всеки пое по пътя си. Аз така и не казах на майка ми и баща ми. Те мислеха, че съм на летен курс преди колежа.
— Защо ли не мога да си го представя? Как се омъжваш на осемнайсет в някакъв параклис в Града на греха?
— Вече ти казах, че ми харесваше да живея на бързи обороти. На практика обаче бях адски праволинейна, отличничка, приета в три университета, която в онези години правеше всичко както трябва. Никога не прекрачвах линията. Спечелих всички възможни награди, приеха ме в най-добрите училища. След което нещо у мен изведнъж се пречупи и превъртях. Случи се точно когато завършвах гимназия. Вече споменах, че за две седмици всичко премина. После отново влязох в релси. Завърших с отличие „Амхърст“, като едновременно с това продължавах да тренирам. Изкарах магистратура и реших да служа на страната си в областта на разузнаването. — Тя вдигна глава и любопитно го погледна. — Някога да си вършил подобни неща?