Телефонът на Пулър отново изпиука. Той провери дисплея, докато чакаха на червен светофар, а след това го прибра в джоба си.
— Нещо важно? — погледна го тя.
— Генерал Райнхарт и господин Шиндлър настояват за среща.
— Къде?
— Те също са се върнали на изток и предлагат вечеря във Военния клуб. В осем и половина. Ще дойдеш ли?
— Не мисля, че искат да се срещнат с мен — каза Нокс.
— Това изобщо не ме засяга. Ти си част от моя екип и по тази причина трябва да присъстваш и да докладваш.
— Чувала съм, че Райнхарт е голямо куче.
— Такъв е всеки, който се бори за четвърта звезда на пагона — сви рамене Пулър. — Ще се наложи да облека униформа. Мога да те взема малко след осем и да отидем заедно. Как ти звучи това?
— Звучи ми добре. Наистина съм поласкана.
— За какво?
— Че бях включена в твоя екип.
Спряха пред хотела. Нокс слезе и взе нещата си от багажника. После заобиколи колата и му направи знак да свали стъклото.
— Аз пък все си мислех, че ти си част от моя екип — игриво каза тя, целуна го по бузата и тръгна към хотела.
Той я изчака да влезе, вдигна стъклото и потегли.
В Куонтико Пулър проведе кратка среща с командира си Дон Уайт. Той беше крайно недоволен от ситуацията, а и си даваше сметка, че не му е казал всичко.
— Знам, че това разследване е свързано с голямо напрежение за теб. Но съветът ми е да следиш всички посоки на компаса. Ако нещата тръгнат на зле, което е доста вероятно, ще обвинят теб, при това толкова бързо, че свят ще ти се завие.
— Разбрано — кратко отвърна Пулър.
Малко по-късно той позвъни в офиса на Райнхарт и получи разрешение да вземе на вечерята Нокс. След това попълни няколко формуляра и се обади на ветеринаря във Форт Левънуърт, за да провери как се чувства Дезо.
— Какво да ти кажа? — отвърна човекът. — Проклетият котарак изобщо не знае, че си го зарязал!
— Е, добре. Предай на Дезо, че и аз го обичам.
Той облече екипа си и излезе да потича, въпреки че до вечерята във Вашингтон не оставаше много време. След кроса се прибра в квартирата си с приятно чувство на умора в мускулите и в добро състояние на духа благодарение на ендорфините. Взе бърз душ и прегледа бележките си от последните дни.
Смъртта на Макри.
Смъртта на украинеца.
Смъртта на Дофри.
Изчезналите трансформатори.
Човекът, който го беше спасил, вероятно брат му.
Лъжите на Сюзан Ренълдс.
Нападението.
Смъртта на Найлс Робинсън.
Писмото на баща му.
Брат му, някъде там.
И Нокс. Бяха си разменили погледи, които за малко не доведоха до размяна на още много неща. След което дойде есемесът. Тя не беше тази, за която се представяше. Той не можеше да й се довери изцяло. Всъщност на никого не можеше да се довери. Не, това не беше светът на военните въпреки присъствието на доста униформи. Това беше светът на разузнаването, задръстен от лъжи, съмнителни съюзи, скрити мотиви, променящи се планове. Докато ти забиваха нож в гърба, тези хора ти казваха това, което искаш да чуеш, и прехвърляха вината за деянието си на други. Този свят беше светът на брат му, но за него си оставаше безкрайно чужд.
Пулър облече парадната си униформа, напусна Куонтико и пое на север по междущатска магистрала 95, която щеше да го отведе във Вашингтон. За късмет, натовареният трафик беше в южна посока, както обикновено привечер. Не след дълго той спря пред хотел „Дабълю“ и извади телефона си с намерението да изпрати съобщение на Нокс, но в същия момент тя се появи. Беше с морскосин костюм, бледосиня блуза и обувки на висок ток. Косата й беше прибрана на плитка, а под мишницата си стискаше чантичка. Пулър вече знаеше, че вътре има зареден пистолет.
Той отключи пътническата врата и тя се качи. Погледът му неволно се спря на дългите й бедра под фината материя.
— Е, успя ли да свършиш нещо днес? — попита тя.
— Доста неща. А ти?
— И аз свърших едно друго. Получи ли разрешение за присъствието ми на вечерята?
— Всичко е наред.
— Изненадана съм, че са се съгласили.
— Е, вероятно са провели няколко разговора, изпратили са имейли, а след това са проверили биографията ти ред по ред, консултирайки се с точните хора. И ето те тук. Бъди сигурна, че вече знаят за теб повече, отколкото ти самата.
Потеглиха към Военния клуб, който не беше много далече.
— И така, каква е програмата?
— За програмата отговарят те — каза той. — Генералите и приближените до президента хора обичат да контролират нещата. А аз съм само един скромен следовател.