По обяд излезе от един тунел и видя едно сякаш направено от къщи играчки село, скупчило се на полегатия склон над един фиорд. Пътят тръгна на серпантини и се спусна на стотици метри само за няколко километра. Колелата на волвото свистяха на острите завои. Мантинела нямаше и Остин въздъхна облекчено, когато спускането свърши и той излезе на пътя между разпененото море и разноцветните къщи, накацали по склона като зрители в амфитеатър.
Една жена садеше цветя пред малка черква с ниска квадратна камбанария. Остин направи справка с разговорника и слезе от колата.
— Orsaka. Hvar er Gunnar Japsen? — Прощавайте, къде мога да намеря Гунар Йепсен?
Жената остави лопатката и се изправи. Беше красива, малко над петдесетте. Побелялата й коса бе вързана на кок. Бе загоряла и изпъкналите й скули бяха почти червени. Очите й бяха сиви като морето. Усмихна му се и посочи една уличка.
— Gott Taak — каза той. — Благодаря.
— Eingiskt?
— Не, американец съм.
— Не виждаме често американци в Скаалсхавн — каза тя на английски. — Добре дошъл.
— Надявам се да не съм последният.
— Гунар живее малко по-нагоре. Няма да го пропуснете. — Тя пак му се усмихна. — Приятен ден.
Остин й благодари, качи се в колата и потегли. След четиристотин метра пътят свършваше при голяма къща с покрив от чимове, построена от тъмнокафяви вертикални дъски. Стотина метра по-надолу се виждаше нейно по-малко копие. Остин се качи на верандата и почука.
Отвори му среден на ръст пълен мъж. Лицето му беше кръгло като ябълка, бузите също, а около оплешивялото му теме стърчаха рехави кичури червеникаворуса коса.
— Ja — каза той с любезна усмивка.
— Господин Йепсен? Аз съм Кърт Остин. Приятел съм на професор Йоргенсен.
— О, господин Остин. Заповядайте. — Червендалестият стисна ръката на Кърт като опитен търговец на автомобили, посрещащ потенциалния си клиент, и го въведе в обзаведената по селски дневна. — Професор Йоргенсен се обади и каза, че идвате. Доста път е от Торсхавн дотук. Ще пийнете ли нещо?
— Не, благодаря. Може би по-късно.
Йепсен кимна.
— Идвате да ловите риба ли?
— Казват, че на вашите острови можеш да ловиш риба и на сухо.
— Не точно, но е почти също толкова добра — ухили се Йепсен.
— Участвах в една спасителна операция при Торсхавн и реших, че риболовът е добър начин да си почина.
— Спасителна операция? Остин! — Йепсен изхъмка. — Трябваше да се сетя. Вие сте американецът, който спаси датските моряци. Видях ви по телевизията. Истинско чудо. Само гледайте какво ще стане, когато селото разбере, че ми гостува знаменитост.
— Надявах се на малко уединение.
— Разбирам. Но няма начин да запазим посещението ви в тайна.
— Срещнах само една жена, пред черквата. Много мила жена.
— А, сигурно е вдовицата на свещеника. Тя е пощаджийка — и главната клюкарка. Значи вече всички знаят, че сте тук.
— Това там долу ли е хижата на професора?
— Да — отвърна Йепсен и свали един ключ от забит в стената пирон. — Елате да ви я покажа.
— Приятели ли сте с професор Йоргенсен? — попита Йепсен, докато слизаха по отъпканата пътека.
— Познаваме се от няколко години. Той е прочут ихтиолог.
— Да, зная. За мен е огромна чест, че отсяда тук. А сега и вие.
Спряха пред хижата. От верандата се разкриваше изглед към пристанището и живописната флотилия рибарски лодки.
— Рибар ли сте, господин Йепсен?
— В малко селище като това оцеляваш, като вършиш какво ли не. Давам хижата под наем. Разходите ми не са особено големи.
Влязоха. Имаше само една стая с легло, освен нея баня с тоалетна и кухненски бокс с малка маса и два стола. Бе тясно, но изглеждаше удобно.
— В килера има рибарски принадлежности — каза Йепсен. — Ако ви трябва водач за риболов или обиколки, само кажете. Мога да проследя произхода си до времето на викингите — никой не познава района по-добре от мен.
— Благодаря, но последните дни бях сред доста хора. Предпочитам да прекарам известно време сам. Доколкото разбрах, към хижата има и лодка.
— Третата от края на кея — каза Йепсен. — Ключовете са в запалването.
— Благодаря — каза Остин. — Ако нямате нищо против, бих искал да си разопаковам багажа и да се поразтъпча из селото.
— Облечете се топло — каза Йепсен, докато тръгваше към вратата. — Тук времето се променя бързо.