Гранатата падна буквално в краката на Остин. Той даде газ до дупка, лодката направи остър завой, гранатата се търкулна, удари се в една тясна напречна греда и спря.
Лодката прелетя през изхода. Изправен между ада и дълбокото синьо море, Остин инстинктивно се спря върху второто. Част от мозъка му направи избор между перспективата мигновено да бъде разкъсан на парчета или да умре от измръзване във водата — и той се метна през борда.
Гмурна се в ледената вода и почти в същия миг чу приглушения гръм на гранатата, последван от експлозията на резервоарите. Остана под повърхността колкото можеше по-дълго и изплува под дъжд от трески. Лодката бе изчезнала. Гмурна се отново, за да избегне пламналото гориво. Когато изплува пак, беше премръзнал, но инстинктът му за самосъхранение продължаваше да гори в гърдите му. Заплува към сушата. Чувстваше се така, сякаш някой е излял течен кислород върху ставите му.
Зърна над върховете на вълните някаква лодка — бързо се приближаваше към него. Несъмнено преследвачите му идваха да довършат започнатото. От гърлото му изскочи клокочещ смях. Докато пристигнеха, отдавна щеше да се е превърнал в парче замразено месо.
13
Секунди преди да потъне обаче еднопосочното му пътуване към големия хладилник бе прекъснато. Нечия ръка го сграбчи за косата. Зъбите му изтракаха като кастанети. Имаше чувството, че някой се опитва да го скалпира с голи ръце. После други ръце го сграбчиха под мишниците и за яката и го измъкнаха от вълните.
Краката му още бяха във водата, когато скутерът полетя с рев над вълните, вдигнал нос високо във въздуха. Макар и със замъглено зрение, Остин с изненада откри, че се движат към синята яхта. Прехвърлиха го на борда, свалиха мокрите му дрехи, увиха го в топли кърпи и някакъв намръщен мъж го преслуша със стетоскоп. След това го натикаха в някаква сауна и след няколко минути той отново бе в състояние да мърда пръстите на ръцете и краката си. Прегледаха го втори път и му дадоха да облече дебел син анцуг. Както личеше, писано му беше да живее още.
Преминаването му от полумъртво в полуживо състояние стана под зоркия поглед на двама души с телосложението на професионални борци — говореха на испански. Същите го ескортираха — по-точно го повлякоха, понеже едва се държеше на крака — до просторна луксозна каюта, настаниха го в удобно кресло, завиха го с меко одеяло и излязоха.
Изтощен, Остин потъна в сън. Първото, което видя, когато се събуди, бяха две тъмни очи, които го гледаха изпитателно. В креслото срещу него седеше непознат мъж и го наблюдаваше, сякаш бе опитен образец в някаква лаборатория.
— А, събудихте се — каза непознатият. Гласът му бе дълбок и мелодичен, с едва доловим акцент.
Взе една посребрена плоска бутилка от масата и наля в чаша за коняк. С треперещи пръсти Остин завъртя зеленикавожълтия кехлибарен ликьор на дъното й, вдиша богатия аромат и гаврътна питието. Огън изгори хранопровода му и топлината плъзна по цялото му тяло.
Пое си дъх и каза:
— Доста е вкусно за антифриз, но резултатът е същият.
Мъжът се изсмя и отпи направо от бутилката.
— Чиста зелена изара. — Избърса уста с опакото на ръката си. — Обикновено я сервират в чаши колкото палеца ви, но реших, че малко повечко няма да ви се отрази зле. Как е раната?
Остин се пипна по ребрата. Усети стегнатата превръзка под фланелката, но болка нямаше, дори когато натисна. Спомни си белия проблясък, когато ножът разряза плътта му.
— Зле ли е?
— Един сантиметър по-дълбоко и щяхме да ви направим морско погребение. — Мрачната оценка бе придружена от дяволита усмивка.
— Не боли.
— Корабният ми лекар е експерт по лекуване на травми. Заши ви и замрази раната.
Остин се огледа. Спомените постепенно започнаха да се завръщат.
— Корабен лекар? На синята яхта ли съм?
— Точно така. Аз съм Балтазар Агирес. Яхтата е моя.
С мощния си гръден кош и грамадните си ръчища Агирес приличаше по-скоро на докер, отколкото на собственик на яхта, струваща поне няколко милиона долара. Имаше широко чело и гъсти черни вежди, орлов нос, голяма уста с извити в постоянна усмивка ъгълчета и брадичка като гранитна скала. Очите му бяха черни като маслини. Бе облечен в светлосин анцуг, същия като този на Остин. Черна барета бе килната под дързък ъгъл върху прошарените му коси.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Агирес. Аз съм Кърт Остин. Благодаря за гостоприемството.
Агирес стисна ръката му и май успя да счупи някои кокалчета.