Трепереше колкото от студ, толкова и от загубата на кръв. Всяка една част на тялото й я болеше, но рамото й направо гореше. Тъй като не можеше да стои, Колин започна да пълзи, за да намери място, където да се подслони от дъжда. Тя се скри под една тежка папрат и се сви на кълбо, за да се стопли.
Беше я налегнала умора, но тя не си затвори очите. Нещо я караше да е нащрек. Най-накрая тя видя животното. Златните му очи светеха в тъмнината и грееха като хиляди малки слънца на фона на черното небе. Тя разпозна черния вълк. Истории засноваха из мислите й, легенди за черния вълк, с които баща й и братята й я бяха плашили. Тя си спомни за първата си среща с вълка и бързо отхвърли легендата. Защо ли не вярваше на баща си и братята си? Дали не бяха използвали дивите легенди просто за да продължи враждата, да подклаждат омразата, в която така ревностно се бяха вкопчили?
Клепачите й се притвориха, но тя с мъка ги отвори, като се опитваше да остане будна срещу по-силната им воля. Те се спуснаха напук на намерението й.
— Надявам се, че съм добре, че ти си ми приятел, а не враг. Закриляше сина ми, сега аз трябва да разчитам на тебе, докато спя. Моля се божията мъдрост да е това, което ме кара да мисля така.
ШЕСТА ГЛАВА
Ян лесно се придвижваше из притъмнялата гора, защото пътеката, която следваше, му беше позната.
В душата му се надигаше гняв, от който кръвта му кипеше. Не можеше да повярва на наглостта на тази жена. Тя наистина очакваше той да се бие с нея. Трябва да е побъркана! Луда!
Да, реши той. Тя е луда.
Вече вървеше по стръмно и конят му внимателно подбираше къде да стъпи по каменливата пътека, която криволичеше и завиваше. Те продължително се изкачваха, а най-накрая пристигнаха в една каменна къщичка, сгушена сред дърветата на планинския склон. Коминът пушеше и димът се виеше преди да изчезне в тъмното небе. Джефри вече беше пристигнал. Ян слезе от седлото. Той отведе коня до навеса, прикрепен към къщата.
— Помислих си, че ще се качиш дотук, за да ти мине ядът.
Ян изсипа кофата с овес в хранилката преди да се обърне към приятеля си.
— Сигурно е луда, Джеф. Не знам какво да правя с тази жена.
— Да, тя наистина се оказа трудна работа.
Джефри и Ян мълчаливо влязоха в къщичката. Ян стоеше до огъня и гледаше как пламъците поглъщат сухите дърва. Джефри седна на пейка до грубо скованата маса.
— Прав беше, че не се би с нея. Не можеш да се биеш с жена, дори и да е главатар на клан.
— Никога не съм виждал толкова гняв в очите на жена.
— Нейните баща и братя са й предали в наследство омразата — една представа зачести враждата, която не са могли да довършат. Това е тежък товар за една жена, която трябва да го носи в сърцето си.
— Да — промълви Ян и си спомни как главатарката се беше опълчила срещу него с предизвикателство и гняв. Ядът, който все още се таеше у него, премина и той се засмя.
— Много грозна изглеждаше. Беше като мъж в тези панталони.
Джефри също се засмя.
— Нямаше и местенце по нея, което да не е покрито със сажди. Много пъти ще трябва да се мие, за да изтърка тази мръсотия от себе си.
— Не смятам, че това ще е от голяма полза — ухили се Ян, който все още се забавляваше със спомена за главатарката Макгрегър. — Тя е хубаво момиче и има нужда от мъж, който да вкара ума й в правия път и да я накара да мисли за други неща, а не за това как да ме убие.
Това накара Джефри да се намръщи.
— Наистина ли смяташ, че тя иска да те убие, Ян?
— Изобщо не се съмнявам. Изобщо.
Колин отвори очи и видя една жена да седи до нея. Пълно объркване цареше в размътения й разсъдък. Тя се огледа и се опита да разбере къде е. Всичко й беше непознато. Една голяма каменна камина заемаше цяла една стена на малката стая, а в средата имаше маса и пейки. До камината стоеше един люлеещ се стол и един овехтял бюфет красеше една от стените. Външната врата беше плътно до един голям стар скрин.
Жената беше млада, но тежкият живот беше оставил следите си по нейното лице. Вече наближаваше времето, когато трябваше да ражда, Колин видя наедрелия й корем, когато тя се протегна да й избърше челото. От нежния й допир Колин се успокои. Тя харесваше топлите й тъмнокафяви очи, изражението на малкото й кръгло лице. Тя й имаше доверие.
— Къде съм? — прошепна Колин с пресипнал глас.
Жената трепна от изненада.
— Да благодарим на Бога — прошепна тя и се просълзи.
Колин се усмихна.
— Мисля, че дължа благодарността си повече на вас, отколкото на Бог.