Първоначално жената се ужаси, а после се усмихна.
— Нищо няма да ни стане и на Бог да благодарим. Бяхте, много болна.
— Чувствам се сякаш съм мъртва.
— На косъм беше, девойче.
Колин затвори неописуемо уморените си очи.
— Благодарна съм за… — бяха последните думи, които изрече преди пак да се унесе в сън.
— Може би е разбрала безполезността на враждата, Ян. Вече повече от две седмици минаха от пожара в житницата.
Ян вдигна поглед от розата, която внимателно почистваше от бодли и вдигна рамене на това, което каза майка му. Цветето миришеше хубаво, но днес това не му доставяше удоволствие. Градината, която обикновено беше източник на утеха и спокойствие, не можеше да му помогне. Той все още изживяваше грозната сцена при пожара.
— Може би. Но нещо ме кара да мисля, че не е. Видях как ме погледна и ми стана ясно.
Ейнсли взе розата и я сложи при останалите в препълнената с красиви цветя кошница.
— Може би Колин Макгрегър много прилича на тази роза. Щом веднъж й се махнат бодлите, тя става безобидна. Срещата ви е махнала бодлите й.
— Нараних жена с меча си — каза с отвращение Ян. Той беше при розовия храст и го почистваше от изсъхнали и прецъфтели цветове.
— Ти… — майка му постави ръката си върху неговата и спря. Ян се обърна да я погледне в очите.
— Ти не си възнамерявал да я нараниш. Не можеш себе си да виниш за това, което е станало.
— Напротив. Трябва по-добре да се владея.
— Ами тя? — попита Ейнсли. — Не можеш да носиш отговорност за гнева и постъпките й. Тя си е виновна за раната. Освен това ти каза, че било само драскотина.
Ян нищо не каза.
— Розите са прекрасни тази година. Ех, да можеше баща ти да ги види — Ейнсли благоговейно погали кадифените цветчета. — Той наистина си обичаше розите.
— Най-добре си го спомням точно тук в неговата градина — в гласа на Ян вече звучеше нежност и копнеж.
— Да — тя се усмихна и също си спомни колко много съпругът й обичаше цветята. — Когато се оженихме, той тържествено обеща, че няма да се връща в Англия, стига да е с мен и цветята си.
— На моите момчета им е забавно, че аз поддържам градината му.
— Това притеснява ли те, Ян?
Този път той се усмихна.
— Не, не ме притеснява. Всички ние трябва да се забавляваме по някакъв начин. Доволен съм, че аз съм източникът на тяхното забавление.
Заизкачваха се по пътеката, която криволичеше от замъка до градините, които Блекстоун-старши беше създал. Спряха за малко преди да влязат. Ейнсли вдигна поглед да види сина си, който се извисяваше над дребната й фигурка.
— А ти какви забавления си позволяваш, Ян?
По лицето му се спусна сянка, а погледът му се смрачи и вече не можеше да се каже какво мисли.
— Имам много неща, с които да се забавлявам. Ти не бива да се тревожиш за това, майко.
Тя разбираше, че той не иска да разкрие сърцето си пред нея. Някой ден може би щеше да й каже какво се крие в него, за да сподели болката му.
— Добре, Ян. Добре — каза тя. — Някой ден.
Колин отиде до малкия навес, където държаха кравата и коня, и усети миризмата на животни и сено. Приятно беше. Тя видя Даниъл, сина на мъжа и жената, които я бяха подслонили и се бяха грижили за нея. Момченцето четкаше коня си нежно и с любов. Колин предположи, че е на осем, може би девет години. Той вдигна поглед, когато тя се приближи с бавна и несигурна крачка.
— Радвам се да видя, че вече сте на крака, мис.
— На тебе трябва да благодаря за това, млади момко. Ако не ме беше намерил, щях да умра.
Той се усмихна и се изчерви от похвалата.
— Не знам как ви открих. Вие се бяхте свила под едни папрати и не се виждахте.
— Много се радвам, че ме откри.
За миг те замълчаха, но не се чувстваха неловко заедно. Колин първа проговори:
— Може ли да помоля за още една услуга?
— Каквото кажете, мис.
— Трябва да съобщя нещо на един човек. На отец Макклауд в селото при Грегър Касъл. Ти можеш ли да свършиш това?
— Да, мога да отида утре, мис.
— Казвам се Лин.
Колин изпита угризение, че не е съвсем искрена с момчето, но не беше сигурна на кого служеха родителите му. Той пак се усмихна.
— За мен е чест, мис Лин.
Колин се засмя като чу това.
— За мен също, сър Даниъл.
— Ето къде сте били — извика майка му Джийн и тръгна към тях, като си бършеше ръцете в престилката.
— Имах нужда от глътка чист въздух — обясни Колин, като видя колко разтревожена изглеждаше Джийн.
Тя кимна.
— Да. Понякога къщата е претъпкана и мрачна. Мъжът ми напълни ваната. Една вана може да ви се отрази добре.
Колин дръпна кичур от мръсната си коса и се усмихна.