Смехът на Лесли отново изпълни стаята.
— Къде си била, Лин? В манастир?
Смехът й беше заразителен и тя не можа да се сдържи да не се засмее при мисълта, че разговорът им не приличаше на никой друг разговор, който е водила преди.
— Няма защо да се смееш, Лесли.
Колин се опита да си придаде сериозен вид, но не успя. Лесли само продължи да се смее, този път още по-силно.
Моли дълбоко въздъхна, а погледът й беше изпълнен с копнеж.
— Ех, да бях толкова млада и хубава — тя погали е дебеличкия си пръст Колин по бузата. — Ех, лорд Блекстоун да ми беше първият любим.
Лесли също доби сериозен вид.
— Да — а след това се разсмя. — Най-добре да понаучим това девойче на някои неща, Моли. Не бихме искали лорд Блекстоун да се разочарова от нашето момиче.
Колин изгледа първо едната жена, а после другата. Те бяха съвсем сериозни и тя знаеше, че няма смисъл да спори с тях.
— Божичко — беше единственото нещо, което успя да каже.
Продавачите крещяха, за да си хвалят стоката, и привличаха вниманието към всяка сергия или каруца. Ян търпеливо вървеше до майка си и й доставяше удоволствие да върви в крак с нея. Тя почти непрекъснато спираше и разглеждаше по някоя дреболия.
— Напоследък като че ли прекарваш доста от времето си в „Гарванът“. Да не би да има някаква конкретна причина, или пък пиенето е започнало да ти харесва, Ян?
Ян се усмихна и се опита да отвърне успокояващо на сериозния й поглед.
— Винаги съм обичал да си пийвам, майко. Но сега не повече отпреди.
Тя не даде вид, че е доволна.
— Да не би да има някое девойче тогава?
Ян знаеше, че тя вече е говорила с Джефри, а те двамата знаеха много повече за това, което става с него, отколкото самият той. Или поне те си мислеха така.
— А ако има?
Ейнсли се опита да си придаде изненадан вид.
— Та значи има жена? Момиче от кръчмата?
— За теб от значение ли ще е, ако е момиче от кръчмата?
— Аз… — Ейнсли беше хваната неподготвена от въпроса му. — Не, не мисля, че е от значение. Аз просто желая това, което те прави щастлив.
Те замълчаха за миг, а после Ян заговори:
— Не знам какво ще ме направи щастлив. Може би е нещо, което никога няма да разбера. Но тази жена предизвиква интереса ми. Много повече от която и да е друга жена от много години. Засега това ми е достатъчно.
— Значи и за мене ще бъде достатъчно — усмихна се Ейнсли и потупа сина си по ръката.
Нещо червено проблесна и привлече вниманието на Ян.
— Моля те, извини ме за малко. Няма да се бавя.
Колин се беше спряла да разглежда птиците и избираше пилета, които, изглежда, бяха охранени и пресни. Тя сложи и тях в кошницата си.
— Добро утро, Лин.
Последното нещо, което Колин беше очаквала да види тук, беше Ян Блекстоун. Той не й беше направил впечатление на мъж, който прекарва времето си на пазара.
— Добро утро, лорд Блекстоун.
Той не даваше вид, че иска да си тръгва. Просто беше застанал на пътя й. Колин се опита да го заобиколи.
— Имам много работа, ако обичате.
— Може ли да повървя с тебе?
— Аз… — тя не знаеше какво да каже, — Нямате ли нещо по-хубаво да правите?
Тя не беше искала да прозвучи грубо и съжали, че беше казала това.
Ян взе кошницата от ръката й, а после я хвана подръка, за да я преведе през навалицата от хора. Тя се спря, когато минаваха покрай една каруца.
— На Моли й трябват малко пресни зеленчуци.
Тя ги посочи с ръка.
Ян внимателно избра най-хубавите, които човекът предлагаше, като вдигаше един по един зеленчуците, за да ги одобри преди да ги сложи в кошницата, която все още държеше. След като вече превъзмогна удивлението си, на Колин й стана забавно. Никога преди това не беше виждала такова нещо — свиреп воин да се разхожда с кошница в ръка и да избира продукти от пазара. Направо да се скъсаш от смях.
— Обичам да те виждам, че се смееш, Лин. Но ми се струва, че се смееш на мен.
— Така е, сър.
Ян широко разтвори ръце и се усмихна.
— Моля те, наричай ме Ян.
На бузите му цъфнаха трапчинки и Колин беше удивена от приликата му с Андрю. Първоначално изпита някаква топлота и нежност. После, също толкова внезапно, някакво неприятно чувство я осени й тя се почувства слаба и разстроена. През последните години Колин беше обичала Андрю като собствен син, а на моменти дори забравяше, че не е. Ян Блекстоун беше баща на Андрю. Тя никога не би му позволила да й отнеме сина.
— Да не ти е лошо?
Той говореше и Колин се опитваше да се съсредоточи върху думите му, да не мисли повече за жестоката действителност, която тегнеше в съзнанието й. Не успя. Трябва да убие този човек. Трябва да направи това, което Емет й заръча, и да предпази Андрю. Трябва.