— Да не ти е лошо? — повтори Ян, загрижен при вида на пребледнялото й лице.
— Оставете ме на мира — прошепна тя и си грабна кошницата. Той се протегна и тя отстъпи. Боеше се от него и от самата себе си. — Не.
Ян гледаше как Лин се обърна и избяга от него.
По дяволите, какво толкова направих? Тя все бягаше от него. Това го разочароваше много повече, отколкото искаше да си признае.
— Ян — извика майка му. Тя се приближи до него и го хвана под ръка. — Искам малко вино. Да поспрем ли в кръчмата преди да си идем вкъщи?
— Да — усмихна се Ян. — Да пийнем по нещо заедно.
Колин сложи кошницата, която носеше, върху кухненската маса и седна. Хвана ръцете си и ги стисна здраво, за да не треперят. Беше напълно объркана. Защо беше това объркване? Отговорът беше лесен. Трябва да спази обещанието пред баща си. Лесна работа.
Не, не беше лесна.
Моли подаде глава в кухнята.
— Лин, миличка, можеш ли да изнесеш един поднос с вино.
— Да, Моли. Ей сега идвам.
Колин пое дълбоко дъх и се успокои, приготви един поднос и влезе в кръчмата.
Ейнсли наблюдаваше как младата жена донася подноса и усети, че тя внимава да не забележат неудобството й, докато им се сервира. Наистина беше много красива. Сега разбра защо синът й се беше увлякъл по нея.
— Имаш наистина много хубава коса — отбеляза Ейнсли и привлече острия зеленоок поглед към себе си.
— Благодаря ви, лейди… — тя не можа да довърши.
— Лейди Блекстоун. Това е синът ми, Ян.
Колин се поклони и се осмели само за миг да погледне Ян. Той се усмихваше широко.
— Радвам се, че се запознахме, лейди Блекстоун.
Надявам се виното да ви хареса.
— Да, много е хубаво. А твоето име?
— Казвам се Лин.
— Лин, ще изпиеш ли чаша вино с нас?
— Аз… — Колин беше изумена, не можеше и дума да отрони. — Аз… Аз не бих могла. Имам работа. Моля да ме извините, лейди Блекстоун.
Колин се скри за безопасност в кухнята. Той имаше майка! Той беше добър, порядъчен мъж с майка!
— Боже, помогни ми — промълви тя, а носле се разсмя. — Харесвам човека, когото се очаква да убия. Каква ирония!
Ян възседна коня, наблюдавайки как пълната луна минава високо в нощното небе. Твърде много години мъка се бяха насъбрали в душата му и той не можеше да се отърси от мрачното настроение, което го беше обзело. Дори радостта да види Лин не можеше да измести от съзнанието му чувствата, които съпровождаха всяко пълнолуние.
Той нарочно тръгна към тъмната гора. Нощта и вълкът ще са му единствените спътници. Когато тъмнината порозовее от светлината на утрото, той ще се върне в кръчмата да се изкъпе и да поспи. Точно както правеше от твърде много години.
Тази нощ Ян го нямаше в кръчмата. Колин се опита да си даде вид, че й е все едно, че е доволна. Но лъжеше себе си. През целия следобед мислите й бяха е този мъж и не й даваха покой от мъчението, което предизвикваха. Колкото повече се опитваше да не мисли за него, толкова повече правеше точно това. Помисли си, че може да полудее.
Тя наля още една бира на Джефри, като внимаваше да не срещне погледа му.
— Той ще дойде, когато изгрее слънцето.
Колин се опита да си даде вид, че това не я интересува.
— Кой ще дойде?
Устните на Джефри се разтеглиха в широка усмивка. Той очевидно се наслаждаваше на играта.
— Тази нощ има лоша луна.
Колин усети как очите й се разширяват и й се искаше да може да владее по-умело реакциите си, защото Джефри като че ли следеше всяко нейно движение.
— Ян ще дойде, когато изгрее слънцето. Може да му приготвиш стая и вана, Лин. Той ще ги очаква.
— Ще се погрижа за това, сър.
Тя се зачуди какво ли наистина можеше да прави Ян тази нощ.
Джефри я хвана за ръка, когато тя тръгна да си ходи, и я спря. Усмивката му беше все така широка, а пламъчето в очите му също не беше потъмняло.
— Ще се погрижиш ли за нуждите на приятеля ми, Лин? Ще се погрижиш ли за Ян?
— Ще се погрижа за стаята му — тя разбра какво искаше да каже и си издърпа ръката. — Нищо повече.
— Не бъди толкова упорито, девойче — гласът му я дразнеше — Той много те харесва.
— Защо?
Джефри изглеждаше изненадан.
— Никога ли не си поглеждала в огледало? Не можеш ли да видиш собствената си красота?
— Има много красиви жени. Да си намери друга.
— Вдъхни живот на Ян, девойче. Дай му да разбере какво е да обичаш и да си обичан в замяна.
Сълзи пареха очите на Колин. Тя не искаше повече да слуша.
— Не, не мога. Остави ме на мира — тя тръгна назад. — Моля те, остави ме на мира.
Колин успя да се качи в стаята си, преди да е започнала да хлипа. Как можеше Джефри да се шегува с любовта? Думите му извикаха копнеж, който тя винаги беше потискала — нужда, която тя беше прикривала, нужда от любов, която никога нямаше да опита. Прозрението направо я връхлетя с такава сила, че тя беше безпомощна пред разрушителната му мощ.