Най-накрая заспа от изтощение, а по лицето й още имаше сълзи. Когато се събуди, свещта й беше угаснала и наоколо цареше пълна тъмнина.
— Ще запаля свещ.
— Лесли? — мислите й още се бореха със съня.
— Да, ти кого очакваше? — Тя драсна кремъка, за да запали фитила. — Може би лорд Блекстоун?
— Не, разбира се, че не.
— Не можеш да ме излъжеш, Лин. Не съм сляпа. Не отделя поглед от тебе, откакто си дошла. Ще те приеме за любовница, стига само да му позволиш.
Лесли се опитваше да се шегува, но в гласа й се долавяше и малко болка. Колин искаше този разговор да приключва.
— Трябва да сляза долу.
— Да, той скоро ще дойде. Обича водата да му е гореща.
Колин се поколеба, преди да слезе по стълбата.
— Какво прави, когато има пълнолуние?
Лесли дълго обмисля въпроса й, преди да отговори.
— Бори се с демоните в душата си.
Студени тръпки побиха Колин и тя за пръв път се зачуди за какви демони в душата на Ян ставаше въпрос. Дали не го преследваше призракът на Блеър? Може би братята й или баща й? Дали съжаляваше за всичките тези убийства.
Без повече да каже нищо, тя слезе долу да накладе огън и да стопли водата за ваната на Ян Блекстоун. В главата й се гонеха мисли, блъскаха се една в друга и създаваха безпорядък. Тя не можеше да мисли. Нищо не разбираше.
Занесе една по една кофите до стаята на Ян и напълни голямата дървена вана, която беше поставена пред камината. После сложи един чайник да заври на огъня в стаята му точно след като слънцето изгря. Приготви се да излиза.
— Няма ли да останеш и да ми помогнеш да се съблека.
Още веднъж я заварваше така и влизаше в стаята си толкова тихо, че тя не беше го чула. Това съвсем разстрои вече опънатите й нерви.
— Това и нищо друго.
Без да каже нищо, тя му помогна, като взе меча и ножа му. Докато ги слагаше на нощното шкафче до леглото, пръстите й се задържаха на дръжката на сабята. Беше тежка и много дълга. Тя се върна да му помогне да свали кожената си туника. Усети как мирише на влажна пръст и на по-силната миризма от бойния му кон. Колин сложи туниката на стола. Чу го да влиза във ваната и се обърна към него.
— Нещо друго има ли, милорд?
— Измий ми гърба, девойче.
— Длъжна ли съм? — попита тя тихо и се учуди защо ли се страхуваше да го направи. Не беше нещо необичайно да се помага на мъж, докато се къпе. Беше го правила много пъти за гостите на баща си.
— Толкова ли много искам, Лин? Ще се държа прилично. Имаш честната ми дума.
Тя се приближи с колебание. Взе гъбата, която й беше предложил, и започна да мие гърба му. Когато свърши, му върна гъбата.
В стаята беше топло, твърде топло.
— Изплакни ме.
Тя не знаеше дали това е заповед или въпрос.
— Това и сам можете да го направите.- След това недоволно добави: — Милорд.
Той само й се усмихна.
— В такъв случай би ли била така добра да ми донесеш кърпа.
Ян се изправи и Колин веднага се извърна. Тя набързо взе една кърпа, а след това спря. Пред нея стоеше ножът. Тя го докосна с треперещи пръсти, които обгърнаха студената стомана.
— Забрави ли кърпата ми?
Тя отдръпна ръката си.
— Не, не — прошепна Колин, дълбоко развълнувана от внезапната му близост.
Колин почувства как влагата, която бе останала по него, се просмуква в роклята й и охлажда нажежената й кожа. Главата й се замая и си помисли, че може да се изложи и да припадне.
Ян сложи ръце на раменете й, а после ги плъзна надолу по ръцете й и накрая преплете пръсти с нейните. Тя наистина гореше.
— Лин, остани с мен.
Гласът му беше толкова тих, че тя почти се зачуди дали собствените й мисли не си измислят думите. Тя искаше той да продължи да я притиска в обятията си. Искаше… да го убие.
Противоположни мисли се блъскаха в съзнанието й и я изтръгнаха от унеса й. Обляха я вълни от срам, които я лишаха от топлотата, стремяща се към него. Хладно безразличие възцари в душата й и тя се изтръгна от обятията му.
— Остави ме на мира, Ян Блекстоун.
Ян не я последва. Болеше го дълбоко вътре в сърцето и той си помисли, че повече никога няма да чувства. Не трябва да позволява на тази жена да го лиши от силата му. Опасността му беше позната, но той все пак не можеше да остави тази червенокоса девойка на мира. Това му беше напълно ясно.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Гъската беше само на една ръка разстояние и ядосано й въртеше опашка. Колин се наведе напред, като внимаваше да не се движи прекалено бързо. Точно когато докосваше върха на едно перо, тя бързо заплува с висок грак — може би й се присмиваше.