Тя се направи, че не я вижда, а после се хвърли по охраненото бяло тяло. Тя все още й се изплъзваше сред облак перушина и мъх. Колин започна да я гони наоколо, приклякваше, постоянно се задъхваше. Като съдеше по перата, които се бяха залепили по роклята и косата й, тя реши, че вече сигурно я е оскубала и с това си беше спестила усилието, в случай че изобщо я хване. И въпреки това, тя все още й се изплъзваше.
Изнервена и уморена, Колин скочи за последен път и безцеремонно падна на задните си части, а гъската я гледаше с нещо, което тя беше убедена, че е присмех, в черните си очи. Тя изохка и покри очите си с ръце — вече не искаше да я вижда.
Гъската кълвеше ръцете й, а после загриза една къдрица, която висеше около лицето й. Колин надзърна през пръстите си, без да помръдне, за да не я подплаши. Гъската продължи да я разглежда и когато Колин си свали ръката, тя не побягна. Вместо това заграчи и още малко я покълва. Тя сложи ръката си върху гърба й, а после здраво я хвана в ръце.
— Хванах те, мое красиво пернато приятелче.
На гъската като че ли не й пукаше, защото с интерес разглеждаше дългата й коса, която се спускаше по раменете й на една много хлабава плитка. Тя тихичко си грачеше — струваше й се направо нежно и приятелски.
Изведнъж очите на Колин се изпълниха със сълзи и тя се взря дълбоко в облите мънистени очи на птицата. Беше много хубавичка по свой си начин. Тя отри главичката си в брадичката на Колин. Сълзите закапаха и тя разбра, че е загубила.
Изведнъж зарида. Дали беше само заради гъската или за себе си, Колин всъщност не знаеше. Тя само плачеше. Пусна птицата и я прогони.
Гъската се върна и се сгуши в нея, както си седеше на земята.
Ян се беше подпрял на кухненската стена, но си замълча. Лин беше с гръб към него и той искаше да каже нещо, но не можеше да намери подходящите думи. Той не познаваше по-добросърдечен човек. Опитът й да хване гъската беше смешен, но и тъжен. Той знаеше плановете на Моли за гъската. Тя беше съблазнявала клиентите с месеци с апетитната гозба, докато я угояваше за тенджерата. Той изведнъж загуби апетит за гъшата вечеря.
— Като че ли вече имаш нова приятелка.
Колин разпозна гласа на Ян и сърце не й даде да вдигне поглед, а бузите й поруменяха, когато си спомни за близостта им предишната нощ. Почувства се глупаво да седи в двора за пилци с някаква гъска в скута.
— Не смятам, че Моли ще е много доволна да научи, че вместо да заколя и оскубя гъската, аз се сприятелих с нея.
— Имаш добро сърце.
Тя вдигна поглед и се осмели да го погледне. Искрен беше и тя се почувства гузна. Как да убие този мъж, когато не можеше да убие дори една нищо и никаква гъска?
— О, Боже — промълви тя и затвори очи.
Ян коленичи до нея.
— Ще се погрижа Моли да си намери гъска. Две даже, за по-сигурно.
Тя се почувства още по-гузна и отново въздъхна.
— Е, добре, няма да е гъска. Ще изпратя прасе.
Тя се разсмя, като чу това. Безпокоеше се, че трябва да убие този човек, а той се безпокоеше, че тя не иска да яде гъска.
— Не — тя най-после го погледна, — не мога да моля да направите това.
— Не си ме молила — Ян се изправи и й помогна да стане.
Тя прие, но съжали за това в мига, когато ръката му докосна нейната. Той беше топъл, а допирът му — нежен. Искаше й се да го намрази, но това й беше трудно.
— Ще ви платя за тях.
Тя бръкна в джоба на роклята си и извади монетите, които беше получавала като бакшиш.
Лицето на Ян доби странно изражение и тя не знаеше как да то тълкува.
— И през ум не ми е минавало да ми плащаш, Лин. Просто не искам да те виждам да плачеш отново.
Това още повече я обърка.
— Аз… — не знаеше какво да каже.
Ян взе едно перо от косата й. Той с любопитство вдигна една дълга къдрица и започна да я навива около пръста си. Беше толкова мека, колкото си мислеше, че ще бъде. Искаше да види дали мирише на горски цветя, както миришеше Лин, но се въздържа. Видя, че и най-малкото движение я караше да изтръпва и да извръща лице. Бузите и поруменяха. Той копнееше да вкуси розовите устни, които така недоволно се цупеха.
— Много си красива, Лин.
— Благодаря, милорд.
— Може ли да ме наричаш Ян? Така повече ми харесва.
Тя най-после отново се обърна към него с широко отворени и тревожни очи. Той се учуди, че в тях вижда толкова тъга.
— Най-добре ще е да не го правя — прошепна Колин.
Ян разочаровано попита:
— И защо си мислиш така?
Колин не беше подготвена за такъв въпрос.
— Аз… аз не очаквам, че толкова ще се сближим, милорд.