— А какво е това?
— Неговото приятелство.
Колин замълча за миг, а после пак му подхвърли един въпрос.
— Мислиш ли, че аз бих сторила зло на Ян?
Смяната на темата очевидно обърка Джефри.
— Какво?
— Ти бдеше над Ян Блекстоун, когато той беше с мен. Мислиш ли, че ще се опитам да го убия?
Това беше опасен въпрос. Колин го знаеше, но не можа да се въздържи да не го зададе.
— Да — усмихна се той. — Всички жени са подозрителни. Жените могат да убият един мъж без оръжие. — Аз подозирам, че ти ще разбиеш сърцето на Ян, Лин.
Колин се ядоса.
— Ти ми се подиграваш, Джеф.
Тя се обърна да се връща в кръчмата.
— Не, девойче — извика след нея Джеф. — Съвсем сериозно говоря.
Колин се почувства уморена. Време беше да се промъкне до таванската си стая и да получи малко от толкова необходимия й сън. Тя влезе в кръчмата, която беше изпълнена с хора, които още ядяха, още пиеха. Може би нямаше да заспи скоро. Тя си проправи път сред тълпата до стълбите.
— Хей, девойче.
Някой я сграбчи за ръката и я спря. Тя се обърна да види кой я беше заговорил. Това беше един мъж, който беше виждала само няколко пъти в кръчмата, обикновено доста пиян. Тази вечер не беше изключение. Беше мръсен. Колин се опита да изскубне ръката си, но той упорито я държеше и й причиняваше болка.
— Моля те, пусни ме — каза тя много по-учтиво, Отколкото й се искаше.
— Видях, че отиваш с Блекстоун в тъмното. К’во ше ка’еш и на мен да дадеш малко от т’ва, което даваш на него?
Дъхът му миришеше лошо и Колин си помисли, че може да й се повдигне само при мисълта за целувка с подобен човек.
— Уморена съм. Пусни ме да си ходя.
— Я виж сега, девойче — изфъфли той, но се сепна, когато една огромна сянка падна върху него.
— Какво искаш от дамата?
И тонът, и погледът на Ян бяха еднакво сурови. Мъжът не издържа пред тях.
— Нищо, милорд. Нищо не исках от дамата.
— Тогава иди да пийнеш още едно и я остави на мира.
Думите му не оставяха място за възражения, а и човекът не беше склонен да възразява. Той се шмугна в тълпата, която ги заобикаляше. Ян се обърна към Колин.
— Безобиден е, Лин. Само дето си пийва повечко.
— Предполагам — каза тя, но не беше много убедена.
Черните му вежди се сбърчиха.
— Да не те е изплашил?
— Не — тя нямаше да си признае и да беше я изплашил. — Той е просто един безобиден пияница.
— Да си лягаш ли отиваш?
Колин го изгледа подозрително.
— Да, много съм уморена.
— Ще те изпратя до горе в такъв случай — каза той делово.
Тя не се възпротиви. Беше много уморена и дори не й се говореше вече. Тя се спря в началото на стълбата, която водеше до тавана, и се обърна към Ян.
— Лека нощ, лорд Блекстоун.
Ян я изгледа отгоре, а в очите му се четеше всичко. Единственото нещо, което каза обаче, беше:
— Най-добре си вземи стълбата горе, за да не те безпокои някой случайно.
Колин не можа да разбере дали това беше предназначено за пияниците или за него самия.
— Ами Лесли?
— Лесли дълго време няма да я има след такъв празник. Вземи стълбата горе.
След като реши, че така ще е най-добре, тя се изкачи по стълбата, а той й помогна да я вдигне горе. Тя се загледа в него от горе, а главата му не беше много далече от входа за тавана. Не знаеше какво да каже.
— Лека нощ, Лин.
Той се обърна и си тръгна. Колин се приближи да сламения си дюшек и й се прииска да си е у дома в собственото си голямо и удобно легло и Андрю да се гуши до нея. Цели пет седмици вече беше далече от дома си. Андрю ужасно й липсваше. Време беше вече да приключва с това и да си върви вкъщи. След като взе това решение, Колин заспа.
Меките влажни устни на Ян намериха нейните. Целувката му беше като огън, а топлината му премина през нея от глава до пети. Помисли си, че ще умре от копнеж. Изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Тя погледна ръката си и видя, че държи неговия нож, а от върха му капе кръв. Когато отново го погледна, той беше дълбоко долу в един гроб, а пръстта се спускаше да го покрие. Тя започна да пищи и да гребе пръстта, която застрашаваше да го погълне. Златните му очи се отвориха и я погледнаха обвинително.
Колин рязко се събуди и затисна уста с ръце, за да не се чуят писъците й. Пот се стичаше между гърдите й и тя се задъхваше, а въздухът й се струваше разреден. Горещи сълзи се стичаха от очите й и тя ридаеше неудържимо.
— Мили Боже — изохка тя, отвратена от собствения си сън.
Какво щеше да прави? Трябваше да убие точно този мъж, когото желаеше — точно този мъж, в когото започваше да се влюбва. Сърцето я болеше от болка и копнеж, а в същото време съзнанието й я обвиняваше в нелоялност, в предателство към семейството и клана.