ДЕСЕТА ГЛАВА
Колин недоверчиво се взря в Ян, когато той се качи на коня си и я погледна оттам. Изглеждаше толкова сериозен.
— Имам работа да върша, лорд Блекстоун. Не мога да дойда да яздя с вас.
Тя се надяваше, че с това ще се приключи тази работа. Той обаче нямаше вид на човек, който лесно се предава.
— Говорих с Моли. Тя каза, че вчера много си работила по подготовката за фестивала. Този следобед ти дава почивка.
— Не мога.
— А защо? — попита той и слезе от коня, за да застане до нея.
Тя закри очи е ръце от слънцето и го погледна. Той се усмихваше. Не можеше да устои на трапчинките му.
— Аз… — не можеше да измисли друго оправдание.
— В такъв случай всичко е уредено.
Той я хвана за ръка, заведе я до седлото, а после я повдигна.
— Трябва да си взема шала — Колин посочи кръчмата.
— Аз ще те топля, Лин.
Тя вече съжаляваше за това, особено след като той се качили и се настани на седлото и здраво я обгърна е ръце. Той беше прекалено близко и тя не можеше да се измъкне. Сигурна беше, че такъв му е бил планът.
— Къде отиваме?
Ян пришпори коня си в лек галон.
— Мислех да ти покажа малко околностите.
— Да ми покажете земята си ли искате да кажете?
Тя се засмя и вече й беше по-леко на душата като си мислеше за почивката след толкова работа.
— Да — усмихна се той и се показаха трапчинките му. — Да се похваля.
Така беше. Ян искаше да й покаже дома си, работата си. Да я запознае с това, което беше важно за него, да я запознае с хората, които бяха част от живота му.
Колин трябваше да признае, че той се държи като джентълмен и нито веднъж не се беше възползвал от близостта им. Тя се отпусна и истински се наслаждаваше на красивата природа. Земята на Блекстоун се простираше надалеч, като се редуваха гъсти гори и планини, пусти земи и великолепни морски канари. Земята на клана Макгрегър беше във вътрешността на страната, недалеч от морето. И все пак, Колин никога не беше виждала това море. Всеки миг, всяко ново преживяване беше наслада. Тя не си спомняше кога за последен път й беше толкова хубаво. Сега си позволи да не мисли за нищо и грижите й се изпариха със слънчевите лъчи.
Ян беше оставил любимото си място, което беше по-нагоре в планината, обърнато към земите му, за най-накрая. Когато стигнаха там, Ян скочи от коня си, а после помогна на Лин да слезе. Без да каже дума, хвана Лин за ръка и я заведе до мястото, където беше прекарал много часове сам, а зашеметяващата гледка спираше дъха му всеки път, когато я погледнеше. Той внимателно я наблюдаваше да види как ще реагира и не беше разочарован.
— Прекрасно е, лорд Блекстоун.
Тя почувства напрежението, което го обзе, и разбра, че го дразни, като не се съгласява да го нарича Ян.
— Баща ми беше английски поданик, но той казваше, че нищо не може да се сравни с шотландските планини. Наистина са великолепни.
— Искало ли ви се е някога да живеете в Англия?
Той поклати глава.
— Ходих на училище в Англия — това е единственото нещо, което искам да видя от нея.
Изведнъж Колин се натъжи, когато видя обработваемите земи, подредени нивички, готови за зимния сняг и една бавно криволичеща рекичка, която минаваше между тях. Тя видя горски поляни, сгушени сред гъстите дървета, полянки, където беше сигурна, че цели стада добитък и овце ще пасат през лятото. Замъкът Стоунхейвън се издигаше като ангел-пазител на края на селото с подчертаното присъствие на неговия лорд и господар. Дори и в разцвета си, земята на Макгрегър никога не беше била така тучна и плодородна.
— Всичко е така добре поддържано. Наистина блестящо се справяте със земите си.
— Не си струва да занемариш нещата. Баща ми е работил здраво, за да процъфтят тези земи. Голям глупак ще съм, ако позволя всичко да отиде на вятъра заради невежество или недоглеждане.
— Помислих си, че сигурно не вършите много работа — тя се опита да се усмихне. — Толкова време прекарвате в кръчмата.
Той се усмихна, като чу това.
— Да, напоследък съм се захласнал по едно момиче. Заради нея работата ми не спори.
— Не трябва. Не си заслужава да прахосвате времето си в кръчмата.
Ян погледна Лин и се зачуди защо тя така ревностно се опитваше да го обезкуражи. Той знаеше, че тя го желае — личеше й от време на време.
— Защо все ми се противопоставяш? Защо не можеш просто…
Колин сложи пръст на устните му, за да го спре, а по лицето й личеше болка.
— Не говорете така, милорд.