Той стисна ръката й и целуна дланта й.
— Ти си най-странното момиче, което познавам.
— Не ме познавате — прошепна тя. — Не знаете коя съм и откъде идвам. Нищо не знаете за мен.
— Точно това искам — да знам коя си и откъде идваш.
Тя издърпа ръката си и се обърна на другата страна.
— Защо просто не ме оставите на мира?
Ян беше обзет от отчаяние. Той искаше да я накара да го погледне. Да я целуне и да разсее съмненията й но не го направи.
— Караш ме да изпитвам нещо, което си мислех, че не бих могъл да изпитам отново. Толкова ли, е лошо това, Лин? Толкова ли е ужасно да искам и ти да изпитваш някакви чувства към мен?
— Не мога да изпитам нищо към вас.
Очите й се замъглиха от сълзи! Тя не можеше да изпитва желание към него. Не можеше да го обича!
Този път той наистина я накара да се обърне и да го погледне.
— Не вярвам на това, което казват прекрасните ти устни. Ти наистина изпитваш нещо. Виждам го.
— Не… — тя се опита да му го каже в очите. — Аз…
Не можеше. Много я беше срам. Беше предала баща си, клана си. Андрю, самата себе си. Не можеше да сдържи сълзите си.
Ян я взе в обятията си и я успокои.
— Не плачи, девойче. Не исках да те разплаквам.
Изглеждаше толкова обезнадежден и така отчаян, докато тя плачеше. Това беше нещо, на което не би си помислила, че е способен един мъж със свиреп вид като него. Нежността му я разстрои още повече.
— Моля те, заведи ме вкъщи.
Това нещо последното нещо, което му се искаше да направи, но той се съгласи.
Яздиха без да си промълвят.
— Къде са отишли всички тази вечер? — попита Колин, като се огледа и видя празните маси, докато метеше пода.
Лесли посочи, като кимна с глава.
— В конюшните. Организаторът на боевете с кучета дойде днес в селото и сега изпробват късмета си. Дочух, че Самюъл ще пуска кучето си.
Колин спря ужасено.
— Организаторът на боевете с кучета?
— Да, ще се върнат веднага щом се излъчи победител.
— Това е жестоко — промълви Колин и й се стори ужасно хората да залагат пари на такова нещо.
— Аз ходих веднъж — Лесли се спря, за да си спомни как е било. — Достатъчно ми беше. Ужасно беше направо.
Колин отиде до вратата и я отвори. Чу крясъците, а после и кучетата. Изведнъж едно от тях нададе тих вой. Стори й се, че умира. Като по-скоро реагираше, отколкото мислеше, Колин тръгна по посока на шума, здраво стиснала метлата си.
Конюшните бяха полумрачни и от една греда висеше фенер. Усети силната миризма на дим, бира и прекалено много хора, но тя се промъкна сред гората от гърбове. Изненадани от нейното присъствие, мнозина я пускаха да мине и отстъпваха настрани, когато тя им размахаше метлата. Тя си проправи път до средата на кръга от мъже.
Гледката беше ужасна. По-едрото куче беше захапало другото за шията, но никой от присъстващите не обръщаше внимание на жалния му лай. Имаше кръв навсякъде. Колин пристъпи напред.
— Махни го — тя изкрещя на Самюъл, но той не й обърна внимание, развълнуван от предстоящата победа.
— Казах — тя вече пищеше и това привлече погледа му, — махни го.
— Хайде де, Лин. Откъде накъде ще правя това? — той я изгледа, като че ли беше луда.
— Махни го веднага или така ще го прасна по главата, че ще ме помни — тя вдигна метлата и се приготви да действа.
— Но той печели, девойче — изплака той.
Тя не отстъпи.
Когато той не помръдна да разтърве кучетата, Колин пристъпи напред с насочена метла. Тя удари по-голямото куче по главата и му привлече цялото внимание. То заканително й изръмжа.
— Махни го, Самюъл!
Най-накрая Самюъл излезе напред и сграбчи кучето си Той го издърпа и поклати глава.
— Сума ти пари щях да спечеля.
Колин бръкна в джоба си и извади парите от бакшишите.
— Ето, вземи.
Беше вбесена. Знаеше, че личи по гласа й, по движенията, по погледа. Когато той се поколеба, тя се нахвърли върху него.
— Вземи си проклетите пари, Самюъл — тя му ги напъха насила в ръката, без да обръща внимание на ръмженето на кучето му. — А сега си върви вкъщи, преди да си ги изпил всичките.
Кучето излая по нея, тя се обърна и точно замахна с метлата. Раздърпаната слама за втори път удари кучето.
— Я да млъкваш.
После се обърна към насъбралите се мъже:
— Вие всичките трябва да се засрамите!
Кучето най-после затвори уста и седна. Мъжете започнаха да се разотиват.
Един мъж пристъпи напред.
— Ти пък коя си, по дяволите?
Колин не трепна пред гнева му. Тя посочи към по-малкото куче.
— Ти сигурно си мъжът, който е донесъл горкото животно тук, за да се бие.
— Да — каза той присмехулно. — Той си е мое куче.
— Вече не е — каза тя толкова сериозно, че той направо се стъписа.