— К’во каза?
— Много добре ме чу — Колин вече беше излязла от кожата си. Не можеше да понася този мъж. Тя коленичи до кучето. — То бере душа и аз ще го взема.
— Как ли пък не — изрева той и я сграбчи за ръката.
Той я развъртя наоколо, но тя му подпря метлата под брадичката и заблъска по зъбите, които му бяха останали.
— Не се опитвай да ме спреш. Ще взема това куче.
Той беше глух пред заплахата й.
— Ти си фурия девойче, признавам си го. Но няма да ми вземеш кучето.
— Ако дамата казва, че иска кучето, тогава може да го вземе.
Вниманието на човека се пренасочи към Ян, който стоеше само на няколко крачки, а до него беше Джефри.
— Нищо няма да изкараш от едно мъртво куче. Дай й го.
Мъжът като че ли преценяваше ситуацията и накрая отстъпи.
— Така и така бере душа — каза той и си тръгна.
— Нямах нужда от вашата помощ — Колин каза на Ян.
Той я погледна и са зачуди дали беше с всичкия си. Да направи това, което направи, беше лудост. А после има наглостта да му се изправи и заяви, че нямала нужда от помощта му.
— Да не си си загубила ума, Лин?
— Не, и ще ви бъда много благодарна, ако просто не ми се бъркате в работите. Справях се чудесно и без вас.
Тя се наведе и се опита да вдигне кучето, но то беше прекалено голямо. Въпреки това, тя нямаше да моли Ян за помощ.
Ян с мъка се сдържаше да не се разсмее. Той се приближи и леко я измести настрана.
— Аз ще го заведа до тая купа сено — той посочи точното място в плевнята. — Иди да донесеш малко гореща вода и малко бинт от Моли.
Този път Колин не възрази. Тя изтича да направи това, което й беше казано. Ян занесе животното до ъгъла и го сложи върху меката слама. Той се наведе да види раните на кучето. То силно кървеше.
Колин се върна с водата и парцал и седна на пръстения под до него. Тя внимателно почисти пръстта и кръвта. Кучето вдигна глава да я погледне и тя тихо му заговори.
— Ще се оправиш, момченце. Аз ще се грижа за тебе.
Животното като че ли разбра думите й и в погледа му пролича доверието. Тя продължи работата си.
Ян внимателно наблюдаваше Лин и помагаше, когато го помолеше. Нито един от тях не проговори, освен когато се налагаше. Когато направи всичко, което беше по силите й, Лин се облегна на една от яслите с главата на кучето на скут и с обич започна да го гали.
Нощта почти беше свършила, но Колин продължаваше бдението си — не искаше да остави горкото животно само. С ръката си усещаше неравномерното му дишане, а всеки хрип беше усилие. То вдигна глава.
— Шшш, не мърдай, момченце. Ще се убиеш. Кучето я погледна с мрачен поглед, изпълнен с болка.
Колин се разгневи на начина, по който го беше гледал господарят му. То нежно заблиза ръката й.
— Ти като че ли спечели още един приятел, Лин — Ян седна срещу нея. — Насъбрала си цяла менажерия. Кръчмата никога няма да си остане същата.
Колин избърса сълзите, които бяха напълнили очите й Като че ли напоследък единственото нещо, което правеше, беше да плаче.
— Няма защо да се тревожите за него — тъжно каза тя. — Кучето е мъртво.
— Съжалявам, девойче. Направи всичко възможно, за да го спасиш.
Тя вдигна глава и погледна Ян, в чиито очи видя съчувствие.
— Искам да го погреба. Може би до поточето сред дърветата.
Ян не каза нищо повече. Той стана и отиде на мястото, където висяха някакви инструменти. Грабна лопатата и излезе.
Колин продължи да държи кучето, а ръката й още го галеше.
Когато Ян се върна, той вдигна кучето от ръцете й. Тя го последва навън. Слънцето вече се показваше — розово петънце на черния фон на небето. Мястото, което Ян беше избрал, беше красиво и Колин се трогна от вниманието му. Дали беше заради нея или животното, не знаеше, а и не я интересуваше. Единственото нещо, което беше от значение, беше, че кучето ще почива в мир до брега, над него щяха да бдят високи брези.
Ян нежно сложи животното в гроба, който беше изкопал, а после го зарови. Лин придърпа шала още по-плътно около себе си, защото й стана студено от мразовитата есенна утрин. Ян свърши работата си и отиде да застане до нея.
Тя се обърна към него.
— Благодаря ти, Ян.
Ян видя как тя се връща в кръчмата, доволен, че го е нарекла Ян. Знаеше, че за него значи повече, отколкото трябва. И все пак, той не се сдържа да се зачуди дали нямаше да бъде краткотрайно, дали следващия път, когато го видеше, няма да му каже пак „милорд“. Той бавно се върна в конюшнята.
— Изглеждаш доста доволен за човек, който е стоял буден цяла нощ с някакъв помияр.
Ян мина покрай Джефри, който небрежно се беше облегнал на вратата на хамбара, и върна лопатата на мястото й на кукичката.