— Изпълнена си с твърде много борбеност. Прекалено лесно ще бъде, ако скочиш.
— Аз не искам да се боря с вас, милорд.
Той се засмя, въпреки че в гласа му се долавяше иронична нотка.
— Единственото нещо, което правиш, е да се бориш с мен, Лин.
Тя най-накрая го погледна.
— Не искам да е така. Когато сте до мен, като че ли не знам какво върша… какво казвам. Моля ви, простете ми за глупостта.
Ян се приближи.
— Аз наистина се бях поунесъл да те преследвам и се извинявам за това. Предполагам… — той за миг спря, а после продължи: — Бях забравил колко е приятно за един мъж да го привлича жена. Ти си много загадъчна. Загубих си ума по теб, Лин, и не се спрях да помисля за чувствата ти. Прости ми.
На Колин дъхът й спря, а сърцето й почти престана да бие, когато чу колко е искрен. Тя интуитивно знаеше, че той не е човек, който често се извинява. Беше трогната изключително и не можеше да заговори заради буцата, която беше заседнала в гърлото й.
— Взех си стая в кръчмата за следващата седмица — Ян разбра въпроса й и му отговори, без да го задава. — Не ми се вярва, че тези мъже няма да се върнат пак. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.
— Много мило, но няма нужда да…
Той вдигна ръка и я спря.
— Не бих могъл да спя в леглото си в Стоунхейвън и да се чудя дали си в опасност.
За пръв път той видя в очите й страх.
— Смятате, че ще се върнат? — запита тя плахо и уплашено.
Ян отново го връхлетяха видения, които донесоха със себе си гнева, който беше избухнал в него, когато се натъкна на Лин, на която тъкмо й предстоеше да бъде изнасилена от тримата мъже. Никога не беше изпитвал по-голяма ярост. Дори и при измяната на Блеър. Той можеше направо да ги убие. Такива мъже си заслужаваха смъртта. Още се чудеше защо Лин го беше помолила за милост.
— Не, не — отговори й той да я успокои. — А ако са толкова глупави, това ще им е последното нещо, което ще направят приживе.
Колин почувства как се разтреперва, а стоманената нотка в гласа му беше достатъчна, за да я убеди, да не говорим за яростта, която той едва успяваше да скрие. Срещу това ли се бяха изправили братята й? Мъж, който вдъхваше страх само с това, че съществува?
— Трудно ли се убива човек?
Очевидно въпросът го хвана неподготвен.
— Трудно ли е? — повтори тя. — Нещо, което всички мъже правят, лесно ли е, или може да се научи?
Този път той нервно се засмя.
— Никога не е лесно да се убие човек.
— Някога съжалявал ли сте, че сте убил някого?
Тя не знаеше какво я кара да си мисли за тези въпроси, а после да ги изрича.
Изражението, което Ян доби, не можеше да се сбърка.
— Да, има един човек, когото съжалявам, че съм убил.
— Трябва да се връщам — заяви Колин. Беше й неудобно от собственото й любопитство. Тя мина покрай Ян.
— Лин — извика той подире й. Тя спря. — Понякога виждам страх в очите ти. Не знаеш ли, че никога не бих те наранил?
— За вас се носи мълва, че сте жесток човек, и аз не мога да не се уплаша.
— Да, силата и избухливият ми нрав ми причиниха много мъка в миналото. Но Бог ми е свидетел, никога няма да ти сторя зло, Лин. Достатъчно духове ме навестяват.
Колин притвори очи, за да не заплаче. Как можеше да му вярва? Как можеше да му се довери — той беше изоставил Андрю, собствения си син, да умре още в утробата на майка си. Колин никога нямаше да посмее да му каже за Андрю. Никога!
Тя едва не се втурна към кръчмата.
Ян гледаше как Лин изчезва зад хълма. Искаше му се да се затича след нея, да я накара да разбере как се чувства, но не го направи. Нямаше да бърза — нещо, което не му се удаваше много, но той сега се учеше да бъде такъв.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ейнсли внимателно наблюдаваше сина си, докато той стягаше някои неща, от които щеше да има нужда по време на престоя си в „Гарванът“. Доволна беше от светлината, която струеше от очите му.
— Сигурен ли си, че причината, поради коя го заминаваш там, е само безопасността й?
— Вярно е, че като че ли не я виждам достатъчно признаем Ян, а момчешките му трапчинки се показаха, когато се усмихна. — Влюбен съм направо до уши в тази жена.
— Личи си — Ейнсли отвърна на усмивката му и сърцето й се изпълни с любов по него. Тя се приближи до леглото и го прегърна. — Хубаво е, че те виждам щастлив, сине, но се безпокоя.
Челото на Ян се смръщи, когато я погледна.
— За какво?
— Наследил си страстното сърце на баща ти. Опасявам се, че много бързо се влюбваш. Ти нищо не знаеш за това момиче. Дори не знаеш пълното й име.
— Знам всичко, което трябва да знам.
Ейнсли хвана ръката му и я сложи на бузата си.