— Искам само това, което е най-добро за теб.
— Знам това, майко — той хвана лицето й в голямата си ръка. — Хубаво момиче ми е хванало окото. Ще мине.
— Още не си вкусил горчивината, Ян. Тази жена е хванала повече от окото ти — хванала ти е сърцето. Мислиш ли, че след като спиш с нея, вече няма толкова да те привлича?
Той се обърна.
— Една майка не трябва да говори така.
Тя го накара пак да я погледне.
— Така си мислиш, нали? Не си мисли, че понеже съм ти майка, не знам как се държат мъжете. — Внимавай. Няма да прогониш Лин нито от сърцето, нито от ума си след като се любите, Ян. Най-вероятно е да я затвориш в душата си.
— Прекалено голямо значение му отдаваш — Ян се почувства неудобно от това, което му казва тя. — Тръгна да излиза, но се спря, когато видя погледа й — поглед на майка, недоволна от детето си.
— Тя струва ли си риска? — попита Ейнсли.
— Какъв риск е това?
Ейнсли погледна надолу в ръцете си и я заболя от спомена.
— Риска от измяната… от болката и разбитото сърце?
— Да — каза Ян, а гласът му заглъхна от вълнение. — Тя събуди у мен една нужда, която не мога да отрека. Трябва да доведа тази работа до край, каквато и да е.
Ян излезе от стаята си. Вярно беше, не можеше да избяга от Лин. Отдавна не си беше позволявал да обича жена, а сега вече не можеше да се владее. В един момент, по време на странната им и нестабилна връзка, неговото желание се беше превърнало в нещо друго — нещо по-силно, нещо, на което не може да се устои. Може би беше любов, той не знаеше. Каквото и да беше, той не можеше да го спре, както не можеше и да спре сезоните да не отминават или слънцето да не изгрява.
Щеше да доведе тази работа до край.
Колин свали пръстена от врата си и го сложи под възглавницата, като внимаваше да не остави навън старата връвчица, на която го беше нанизала. Смяташе, че е най-добре никой да не го вижда, дори Роналд и Джийн. Тя взе една свещ и слезе надолу по стълбата до кухнята на долния етаж. Беше неделя вечер и всички си бяха отишли, а на Колин й бяха останали няколко часа на нейно разположение. Моли беше казала, че може да се къпе в кухнята, че никой няма да я безпокои. Като дете по Коледа тя с нетърпение очакваше спокойствието, копнееше топлината на водата да облекчи болящите я кости.
Само след минутки тя вече се беше накиснала в горещата вода и умората бавно я напускаше. През ума й минаваха виденията, които измъчваха сърцето й. Преследваха я златните очи на Ян. Беше ли си мислила, че е лесно да се убие човек?
Трябваше да го мрази. Да го мрази е всяка частица на тялото си. Той беше убил баща й, братята й, дори нея беше ранил. И все пак, на нея й беше трудно да помни всичките тези неща. Особено когато я докоснеше. Едно докосване, и беше загубена.
Изведнъж стомахът й се сви. Трябваше да го мрази. Как можеше да го желае?
Неспособна вече да се справи със срама, Колин се плъзна под водата да си намокри косата, а после продължи да я търка с чувство за мъст. Тя ще го убие. Трябва.
Ян чу тихи стъпки по стълбата и излезе от стаята си. Лин стигна до върха на стълбите и там спря.
— Добър вечер, Лин.
Лин застана много мирно.
— Добър вечер, лорд Блекстоун.
— Смятам, че се разбрахме, че ще ми викаш Ян — Ян се приближи и забеляза мократа й коса и одеялото, което стискаше. — Ако съм знаел, че се къпеш, можеше да се възползвам от ситуацията.
Колин знаеше, че само я дразни, но емоционалното й състояние беше прекалено напрегнато, за да приеме това.
— Трябва да тръгвам.
Тя тръгна да се обръща, но Ян се протегна да я спре и я докосна с ръка по бузата. Палецът му се плъзна по пълните й устни и той се намръщи.
— Трепериш — прошепна той.
— Студено ми е — честно отговори Колин, а краката й трепереха под нея.
Имаш нужда да се стоплиш на огън — Ян я хвана за ръка и започна да я води към стаята си. Тя се дръпна. — Не, ще отида в моята стая, благодаря.
— Има ли огън в стаята ти?
Тя си помисли, че той сигурно знае, че таванската стая не се отоплява, и още повече се ядоса.
— Нямам нужда от огън.
Той не даваше вид, че взема забележките й на сериозно. Вместо това насила я заведе в стаята си, а после я сложи да седне на стола пред огъня. Без дума повече да каже, хвана босия й крак и започна да го разтрива, за да го стопли. Тя само го гледаше с широко отворени очи как си е навел главата й плътно държеше одеялото около себе си.
— Дай ми роклята си, Лин.
— Какво?
Ян махна пръста й от мократа рокля, която държеше, и я сложи до огъня.
— Трябва да изсъхне до сутринта.
Той се върна да разтрие другия й крак, а ръката му нежно масажираше прасеца й нагоре. На Колин най-после й стана топло и й се доспа. Тя с мъка стоеше будна, за да не притъпи усещанията си. Дяволът омайва, а носле обезоръжава. Трябва да стои будна.