— Просто ми кажете какво да правя с тия двамата? — Тя посочи гъската и кучето. — По цял ден бяха с девойчето. Сега вече може ли да сготвя гъската, милорд?
— Да.
Ян махна с ръка във въздуха, като че ли искаше да се отърве от спомена за Лин. Той пак тръгна да излиза, но размисли за това, което беше казал. Без да каже дума, той се приближи до Моли, в чиито крака беше гъската. Той вдигна гъската и я пъхна под ръката си, а после подаде кучето на Джеф.
— Ще се погрижа за тях, Моли.
— Да не би да я готвите? — попита тя, а очите й се разшириха от учудване.
— Не, от нея няма да стане ядене за трапезата.
Джефри се засмя, а Ян заплашително го изгледа.
— Сега разбрах всичко!
Джефри си тръгна, преди Ян да може да каже каквото и да е в отговор, а шаващото куче здраво беше хванато в ръката му.
Лесли се обърна и се върна нагоре по стълбата до стаята си. Беше чула, че Джефри се връща, не се сдържа и го подслуша. Лин й беше харесвала, но ревността много я измъчваше, разяждаше душата й и пораждаше гняв и обида. Защо Ян беше харесал Лин, а не нея? Беше му предоставила всички възможности, за да я има. Ясно му беше дала да разбере, че го желае. И все пак, той винаги беше учтиво резервиран към нея.
Тя гневно ритна дюшека, който Лин беше използвала. После, с едно точно премерено движение, запрати с крак възглавницата й на другия край на стаята. Нещо изпадна на пода в краката й и Лесли се наведе, за да го вземе. Очите й се разшириха от учудване и тя вдигна пръстена, за да го разгледа.
— Благословена да си — благоговейно промълви тя. Изглеждаше скъп и Лесли се усмихна. Тя сложи връвчицата на шията си. — Благодаря, Лин, или която и да си.
Лесли пусна пръстена надолу между гърдите си. Прозя се и се изтегна на леглото си. Може би щеше да получи някоя пара за него.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Къде беше, Колин?
Дуайт се премести и застана право пред Колин, която се беше свила пред отъня. Въпросът на Дуайт не беше неочакван. Всъщност Колин се чудеше на въздържаността му през целия този ден, докато не останаха сами, а Андрю беше сложен да спи. Сякаш да си навакса за загубеното време, тя беше прекарала всяка една минута с Андрю. Струваше й се, че е пораснал през шестте седмици на отсъствието й.
Колин отпи от виното в чашата, която държеше, докато се опитваше да намери подходящите думи. През целия ден далечни спомени я задушаваха, раздираха сърцето и душата й като адски демони. Сигурно си го заслужаваше. Беше легнала с него като най-обикновена проститутка, беше му се отдала и любила. Засрами се от причините, към които така упорито се беше придържала — враждата, заплахите на Емет. Дори сега, пред гневния поглед на Дуайт, тя си спомняше удоволствието от допира на Ян, желанието, което той толкова лесно беше възбудил у нея. Как можеше да обясни, че го намира за привлекателен, че беше нежен и любящ? Как щеше да живее с факта, че не можеше да го убие, дори за да спаси Андрю от заплахите на брат си? Как щеше да живее с факта, че дори не се беше опитала?
— Чакам.
Сякаш за да подчертае това, което беше казал, Дуайт седна срещу нея, а огънят силно пукаше в тишината, която последва.
Тя дълбоко си пое дъх и й се прииска да може да вдиша смелост от въздуха, за да успокои сърцето си, което биеше бясно, и ръцете си, които трепереха.
— Съжалявам, че толкова си се обезпокоил, Дуайт. Надявах се, че няма да се тревожиш.
— Няма да се тревожа? Ти изчезна през нощта на пожара. Конят ти се появи на следващия ден. Ти не се появи. Какво се случи?
Погледът му беше свиреп. Колин трябваше да му даде някакво обяснение.
— Останах да изгася огъня, а двама мъже от селото дойдоха там на коне. Единият беше Ян Блекстоун.
— Черния вълк — измърмори Дуайт, а по погледа му личеше, че не вярва.
— Да — каза Колин, — самият Черен вълк. Скарахме се и аз от глупост го предизвиках на дуел. Той ми се изсмя и това ме ядоса. Аз го нападнах, а за да се предпази, той ме рани в рамото. Той си тръгна, а аз го последвах. Не мисля, че дори разбра, че го направих — валеше силно и имаше буря. Загубих се, Дуайт.
От думите й не личаха никакви чувства, звучаха толкова безлично. Тя не можеше да му позволи да чуе истината дори и в гласа й.
— Загуби пътя?
— Загубих много кръв. Тъмно беше и се озовах в гори, в които никога преди това не съм била. Земята на Блекстоун. Реших да почакам да се съмне и да изляза оттам, но докато дойде утрото, съм се втресла и съм загубила съзнание. Момчето, което изпратих при отец Макклауд, ме намери, а майка му се грижеше за мен, докато оздравея.
Чичо й дълго време мълча, сякаш осмисляше историята й. Той я наблюдаваше със съмнение в погледа. Личеше ли си вината й? Можеше ли да види, че беше предала баща си и клана?