— Какво друго се случи, девойче?
— Нищо друго, чичо. Знаеш, че не бих се отделила от Андрю за по-дълго време, отколкото е необходимо.
Трудно й беше да лъже, но да каже истината й беше невъзможно. Това, за което тя се надяваше, че ще спре този ужасен кошмар, само беше усложнило нещата. Какво щеше да прави сега?
Дуайт не й повярва. Имаше нещо… нещо различно у Колин. Той не можеше да го назове с думи, не можеше да го опише или обясни. Той просто знаеше.
— Да, Колин. На Андрю ужасно му липсваше.
Той се изправи и прекоси стаята, за да дойде до нея, където се наведе на колене.
— На мен също ужасно ми липсваше. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си. Почувства как тя трепери и я погледна в очите, където се почувства загубен в зелените езера. — Едва не полудях от страх за теб. Разбира се, на теб ти е ясно, че тези нападения бяха глупави. Време е да се вразумиш, девойче.
— Глупави? — Колин беше обзета от гняв, Тя издърпа ръката си от ръката на чичо си, защото й беше неудобно от допира му. — Той си мисли, че понеже съм жена, не може да се бие с мен. В такъв случай ние ще продължим с глупавите си нападения и ще видим колко време ще му трябва да си промени решението.
Веднага след като беше изрекла тези думи обаче, тя разбра, че те идваха само от една част от нея. Тя се почувства раздвоена, разкъсана в душата си. Никога не беше искала и частица от враждата. Придумали я бяха баща й, братята й, чувството за срам, за задължение. После беше срещнала Ян и го беше опознала. Беше го обикнала. Как да намери правия път в цялата тази бъркотия, пътя, който щеше да й позволи да предпази Андрю, да стъпи на крака, да се вразуми и усмири?
Дуайт се изправи, твърд и непоклатим.
— Аз ще го предизвикам от твое име, Колин. Не бъди толкова упорита.
Обзе я пълно объркване, което разкъсваше нея и мислите й. Като главатар на клана, Черния вълк й се беше присмял, беше се подиграл с нея. Като Лин, той я беше любил. Тя не беше Лин. Това беше измама. Средство да се приближи до него. Да се приближи достатъчно, за да го убие. Но тя не беше успяла. Имала беше възможността да го прониже с нож в сърцето и не се беше възползвала. Беше си позволила да изпита някакви чувства по мъжа, за когото се беше заклела, че ще убие. Един мъж, който я презираше. Каква глупачка е била да му позволи да я обезоръжи с обаянието си. Никога повече! Тя пред себе си се закле в това.
— Утре вечер отново излизаме, Дуайт. Мъжете да са готови. Повече няма да се вслушвам във възраженията ти.
Дуайт повече не възрази. Той тръгна да излиза, но се спря и попита:
Защо не носиш пръстена на главатар на клана Макгрегър, Колин?
Колин опипа около врата си да потърси пръстена и за пръв път разбра, че го няма. Беше го забравила под възглавницата в кръчмата.
— О, Боже — прошепна тя отчаяно.
— Какво има, девойче?
Тя не можеше да срещне загрижения поглед на Дуайт.
— Сигурно съм го изгубила в гората.
Тя се опита да прикрие страха си. Не можеше да рискува и да се върне за него. Прекалено опасно щеше да е.
— Ще ти поръчам друг — каза Дуайт. — Един по-малък пръстен, който да ти става по-добре и да не пада.
— Не — каза тя, колкото се може по-спокойно. — Виновна съм си само аз и моето невнимание. Мога да мина и без него.
Дуайт се намръщи.
— Той е символ на това, което си.
— Ще струва много, а имаме по-важни неща, за които да се безпокоим по това време, Дуайт.
Когато тя замълча, Дуайт излезе. Тя се молеше никой да не го намери.
Ян искаше да полудее от гнева, който се беше насъбрал в душата му, но той не му даде да се развихри и смрази горещината му с безразличие. Той погледна мъжа и жената, които седяха на грубо скованата маса, а по изражението им не успя да разбере нищо, докато продължаваше да ги разпитва. Ян от дълго време познаваше Роналд и Джийн, помагаше им, когато можеше, но в повечето случаи не ги закачаше, както те си бяха пожелали. Те бяха горди хора и той се възхищаваше от силата им.
— Роналд, бих искал да намеря Лин. Трябва отново да я видя.
Ян погледна първо Роналд, после Джийн, но нито един от тях не даваше вид, че е разбрал напълно ситуацията. Изминалият ден се беше оказал направо ад.
— Ако е искала да научите къде е отишла, тя щеше да ви е казала, лорд Блекстоун. Не можем да ви помогнем.
От забележката на Роналд един мускул на челюстта на Ян потрепна, а търпението му почти свърши.
— Не й мисля злото, вие вероятно разбирате това.
— Да — Джийн каза тихо. — Ние не се страхуваме за нея. Просто не знаем нищо повече за нея. Тя дойде в живота ни като непозната и си отиде такава. Познавахме я само като Лин.