Ян се почувства объркан от тези хора, които нищо не споделяха.
— И никога не сте я питали от къде е?
— А вие попитахте ли я? — тихо попита Роналд.
— Не — измърмори той. — Дори не знаех пълното й име.
— Може би ще се върне — Джийн докосна ръката на Ян с нежност и съчувствие.
— Може би — Ян стана. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако отново я видите, бихте ли й казали, че я търся?
— Да — усмихна се Джийн. — Ще й кажа.
Ян излезе от малката къща и отиде до мястото, където стоеше Джефри с конете.
— Мислиш ли, че ще се върне тук? — попита Джефри.
Ян вдигна рамене.
— Просто не знам, Джеф. Като че ли нищо в тази жена не може да се предвиди.
Колин погледна вратата пред нея и се приготви за сблъсъка, който знаеше, че я очаква. Беше отлагала посещението при брат си с цял ден и знаеше, че вече не може да го отлага повече. Тя вдигна високо глава, отвори вратата и влезе вътре.
— Та значи най-после реши да посетиш скъпия си брат. Помислих си, че може би си ме забравила.
Както обикновено, Емет беше в лошо настроение. Колин затвори вратата след себе си. Поне Джейкъб не беше наоколо.
— Разбира се, че не бих те забравила, Емет.
Тя прекоси стаята, отиде при него и го целуна по бузата, която той отдръпна от нея като ядосано дете.
— Мисля, че е ужасно, че трябваше да науча, че си се върнала от прислугата. Изчезваш безследно, а после пак се появяваш също толкова мистериозно. С какво ще се оправдаеш?
— Всъщност, с нищо — Колин направо не понасяше подобно нещо. — Върнах се и това е най-важното.
Очите му опасно се присвиха.
— Съгласен съм с Дуайт. Ти не ни казваш всичко.
— Разбирай каквото си искаш под това, Емет. Без съмнение, вие двамата с Дуайт можете добре да си развихрите въображението.
Какъв непоносим човек беше станал. Тя стисна възглавницата, която държеше, а после я сложи зад него. На Емет това му се стори смешно.
— Господи, изглеждаш много надъхана, скъпа сестричке. Ще ми е интересно да науча какво точно се е случило по време на отсъствието ти. — Той я сграбчи за ръката, от което я заболя. — Ще разбера, Колин. Не забравяй, аз знам всичките ти тайни.
Тя се изскубна от него и се дръпна от леглото.
— Как можеш да си толкова омразен?
— Как? — изрева Емет. — Как, значи, ме питаш? Много добре знаеш как, кучка такава! И внимавай да се погрижиш за обещанието, което ми даде, или ще направя така, че никога да не забравиш колко омразен мога да бъда. Махай се!
Когато тя не помръдна, той взе една книга от нощното си шкафче и я запрати по нея. Тя лесно избегна удара и книгата се удари в стената.
— Махай се — изрева той с див поглед и изкривено от омраза лице.
Колин излезе.
От тъмното небе се показваше само едно мъничко резенче луна и Колин дълго време го наблюдава, преди да се премести на люлеещия се стол пред огъня. Денят се беше оказал дълъг и емоционално изтощителен, но сънят не идваше лесно. Тя въздъхна и затвори очи. Веднага я споходиха видения.
— Мамо.
Тя чу тихия глас на Андрю, отвори очи и го видя да стои до нея.
— Защо не си си в леглото, господинчо? Много е късно.
— Може ли да остана при тебе?
Тя се протегна и го придърпа в скута си.
— Разбира се, че може.
Тя го целуна по челото и той се сгуши в нея е глава на рамото й. От време на време той заспиваше и тя се успокояваше от лекото му дишане. Отново я обзе ярост и надви над чувствата й. Щеше да направи всичко, което е необходимо, за да предпази сина си. Това беше единственото нещо, което знаеше със сигурност.
Ян се беше втренчил в тавана на стаята си и се чудеше къде беше Лин тази нощ. Имаше ли си семейство, при което да отиде? Мислеше ли си за него?
Отново беше обзет от ярост и гняв и той стана и продължи да крачи напред-назад. Огънят беше почти изгаснал, но не спря да го накладе, само от време на време се спираше, за да отпие от виното, което носеше. Може би ако изпиеше достатъчно, щеше да заспи. Може би щеше да прокуди виденията от съзнанието си: блестящите морскозелени очи, кадифената й кожа, толкова мека, когато я докосваше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Той още веднъж отпи.
Ейнсли стоеше пред вратата на стаята на Ян и слушаше как той ходи насам-натам. Тя почука.
— Влез.
Тя отвори тежката врата и срещна погледа на сина си, а мъката, която се четеше в златните му очи, я обезпокои.
— Ян, какво те е разстроило така? Почти нищо не си казал, откакто се прибра вкъщи тази вечер.
— Няма нищо. Върни се да си легнеш, майко.
Разочарованието я караше отново да попита, но тя не го направи.