— Няма да любопитствам. Когато си готов да говориш с мен, аз ще съм готова да слушам.
Ейнсли тръгна да си ходи.
— Голямо успокоение е да знам, че мога да разчитам на теб.
— Обичам те. Когато нещо те безпокои, безпокоя се и аз. Така сме ние, майките. Лека нощ, Ян.
Ян погледна как вратата се затвори. Не че имаше някакви тайни от нея. Какво можеше да й каже? — Беше ли успял да прелъсти Лин? А още по-лошо, беше прелъстил една девица, а когато се бе събудил, нея никаква я е нямало? Толкова ли е била ужасена Лин от това, което е направила, за да избяга така? Имаше ли право майка му, че тя е докоснала душата му? Защо тогава искаше толкова много да я открие? А ако я намереше, тогава какво?
Ян не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Нощта щеше да е дълга. Една наистина дълга нощ.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Разнесе се звук на метал, който се сблъсква в метал, и беше подсилен от стоновете на двамата мъже, които се напрягаха, докато се нападаха един друг. По лицето на Джефри бавно засия една голяма усмивка, когато успя на притисне Ян с меча си.
— Ставаш бавен като бабичка, приятелю.
Ян по-скоро изгрухтя в отговор, но той се изрази по-добре със замаха на сабята си, а усмивката на Джефри застина от удара. Той отново замахна. Джефри отново посрещна удара му, а звукът отекна из задния двор. Двамата мъже здраво се потяха, като ту единият вземаше надмощие, ту другият.
— Бабичка — изръмжа Ян. — Ти като че ли също си малко поуморен, Джеф.
Усмивката отново се появи.
— Съвсем не. Съвсем не.
И двамата бяха голи до кръста, независимо от студа, а кожата им лъщеше от потта. Напрягаха се мускули, а ръцете им се измориха под тежестта на стоманата.
— Стига ли ти? — попита Ян.
— Съвсем не — каза Джефри и посрещна удара на Ян е последни сили. Той падна на едното си коляно, но все още се държеше.
С крайчеца на окото си Ян видя Ейнсли, която забързано се приближаваше към тях.
— Е, на мен ми е достатъчно за днес — заяви Ян и помогна на Джефри да се изправи на крака. — Як си като бик, стари приятелю.
Джефри го потупа по гърба и се засмя от сърце.
— Ти си лъжец, Ян, но точно това ми харесва у теб.
Те отидоха при Ейнсли, която ги чакаше, и Ян поздрави майка си.
— Добро утро. Какво те води насам, майко?
— Добро утро, лейди Блекстоун — каза Джефри и кимна.
Ейнсли се усмихна, но усмивката й изглеждаше пресилена.
— Изглежда, синко, Колин Макгрегър е решила да си вземе няколко твои прасета снощи.
Ян потрепери. Дали беше гняв или ужас той не знаеше. Той се беше надявал, че тя вече беше престанала с тези глупости.
— Колко са тези няколко?
— Около дузина.
Ян дълго време мълча и не знаеше какво да предприеме срещу тази жена, която така се излагаше. Толкова дълго време нямаше никакви нападения, а после изведнъж две само за една седмица.
— Смятам да отида на лов. Искаш ли да дойдеш с мен, Джеф?
Ейнсли не можа да скрие изненадата си.
— На лов?
— Да. Можем да сготвим малко еленско. Самата ти каза така оня ден — Ян я хвана за ръката и нежно я целуна. — Ще отсъствам около седмица. Ще се справиш ли?
— Разбира се — каза тихо Ейнсли. После се усмихна. — Гордея се с теб, Ян.
— За какво?
— За това, че не позволи на тази жена да те ядоса.
— Това са само няколко прасета. С удоволствие й ги давам. — Той се обърна към приятеля си. — До един час тръгваме, Джеф.
Андрю пронизително изпищя и Колин се засмя. Той тичаше ту по едно прасе, ту по друго. Радостта му достигна до кучката с кученцата и тя залая и се включи в хора на джафкащото си поколение, а целият този шум отекна из голямата стая. Андрю взе едно пухкаво кученце и го върна в огромната кошница, където лежеше майка му, а после донесе още едно. Веднага щом ги донесеше, те излизаха навън и накрая съвсем измориха Андрю. Той седна до кошницата, а кучката заблиза поруменелите му бузи, когато той гушна едно мъничко пухкаво кълбенце.
Колин се замисли за Дакс и се надяваше, че са се погрижили за него. Съвсем не й се искаше да изоставя него и гъската, но нямаше друг избор. Така беше най-добре, както, беше най-добре, че е загърбила тази част от живота си. Ех, да можеше да се отърве така и от чувствата си.
— Хубаво е, че те виждам отново да се усмихваш.
Колин вдигна поглед и видя Дуайт да стои до стола й, но не й стигна смелост да го погледне в очите. Тя отново погледна Андрю, който беше седнал сред кученцата и беше насочил цялото си внимание върху тях. Тя нищо не каза.
Дуайт продължи да стои.
— Мислех си, че ще полудея от безпокойство по теб, Колин. Но това е нищо в сравнение с лудостта, която създаваш с мълчанието си.