Като се затича с всичка сила, Ян вдигна лъка си и стреля. Беше го улучил. Еленът падна. Ян и Джефри спряха пред едрото мъртво животно с горда осанка. Ян се облегна на лъка си и си пое дъх.
— Благодаря ти, господи, че ни предостави такъв достоен и благороден противник. Това едро животно ще осигури храна за мнозина.
— Да — съгласи се Джефри, а очите му все още блестяха от възбудата. — Добре се поразходихме, Ян. Време е да си ходим вкъщи.
— Ще тръгнем сутринта, Джефри. Смятам да занеса този на Джийн и Роналд. Ще ни остане много да занесем в Стоунхейвън.
Джефри се усмихна.
— Смяташ ли, че се е върнала при тях?
Ян не обичаше да му се напомня, че все още не е забравил девойчето.
— Винаги им нося по малко еленско Това няма нищо общо е Лин.
— Разбира се, че няма — отвърна Джефри, който се съгласи, но не му повярва. — Аз ще върна останалото месо в Стоунхейвън.
— Нямаше нужда да носиш толкова много неща, Лин. Колин топло прегърна Джийн.
— Не ми вършат работа, а си помислих, че бебето може да ги използва.
Джийн погледна купчината бебешки дрехи и други неща, които Колин беше донесла.
— Не можем да ти се отблагодарим, както подобава.
— Не забравяйте, че ми спасихте живота. — Колин й стисна ръката още веднъж, преди да отиде при коня си. — Това е нещо, за което никога не бих могла да се отплатя само с няколко вехтории, които намерих на тавана.
Тя се качи на коня си е помощта на Роналд.
— Ако някой пита за мен, бих предпочела да не казвате, че съм била тук.
Роналд и Джийн се спогледаха. Колин се почувства ужасно, че ги поставя в такова положение.
— Не бих ви помолила, ако не беше много важно.
— Знам, Лин — каза Джийн. — Няма да споменаваме за посещението ти, в случай че лорд Блекстоун попита.
— Благодаря ви — каза Колин с облекчение. Тя повярва на обещанието им. — Ще се върна, когато мога. И умната.
Тя си тръгна, като се чудеше кога ли щеше да е това.
Ян си тръгна от къщичката с едно странно чувство, което го измъчваше. Знаеше, че Джийн и Роналд го бяха излъгали. Той беше видял как го погледнаха, когато пристигна. Какво ли криеха от него? И защо?
След като усети неудобството им, той беше останал само докато им остави месото и ги разпита за Лин. И сега не знаеше нищо повече, отколкото след последното си посещение. Това го изнервяше.
Тъй като все още не искаше да се връща в замъка, Ян навлезе още по-навътре в гората. Той си спомни за едно красиво езерце, което не беше много далече, и реши, че то ще му осигури един спокоен следобед. Може би ще му даде време да разгадае чувствата си.
Колин се наведе и отпи от езерото, а студената вода утоли жаждата й. Тя се облегна на един камък и придърпа колене, за да се подпре с брадичка на тях, а вълненият й шал плътно я загръщаше и й държеше топло. Сняг покриваше земята като одеяло, загърнато около света е ледената си студенина. Тя скоро нямаше да може да идва на това място. След като минеше декември, вече щеше да има повече бури, нямаше да може да се пътува… Нямаше да може да се напада.
Ужасяваше се от мисълта, че ще стои затворена в имението. Как щеше да продължи да се държи с Дуайт? Ами Емет и лудостта му? Тя потрепери. Не от студения въздух, а от страх. Колин се молеше да намери изход.
Изведнъж тя почувства присъствието му, дори преди да го е видяла, усети че той седи на бойния си кон от другата страна на езерото. Тя не помръдна от страх той да не я види. Чувствата й напълно осуетиха опита й да запази спокойствие. Той изглеждаше по-едър, отколкото бе в действителност, гордо седнал на седлото, мрачен и злокобен. Трудно й беше да повярва, че това е същият мъж, който я беше любил толкова нежно. Толкова страстно.
Неспособна да се справи с факта, че го вижда, Колин примижа и затвори очи, като се молеше той да си иде.
Сърцето на Ян почти престана да бие. Беше го страх дори да диша. Лин седеше на противоположния бряг. Очите му ли го лъжеха? Той бавно и тихо тръгна.
Тя не изчезна, дори и когато той се приближи.
— Истинска ли си, Лин? Или въображението ми играе лоша шега?
Сърцето й заседна в гърлото и не й позволяваше да говори. Искаше й се да избяга, но краката също й изневериха.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
Колин с мъка се изправи на треперещите си крака.
— Оставете ме на мира. Трябва да ме оставите на мира.
Ян не беше сигурен, че я е чул правилно, а думите, които тя бе промълвила, бяха малко по-високи от шепот.
— Как бих могъл? Ти ме омагьоса, девойче. Как мога да се боря с такова магьосничество?
— Не е магьосничество — извика Колин, а очите й се разшириха от ужас. — Не трябва да казвате такива неща.