Объркан от страха, който видя изписан на лицето й, Ян слезе от коня. Когато се обърна, тя си беше отишла.
— Лин — изрева той, но отговор не се чу.
Колин чу, че я вика, и се затича още по-навътре сред дърветата. Неконтролируем страх преминаваше през нея с всеки болезнен удар на сърцето й. Тя се страхуваше от него, страхуваше се от себе си, страхуваше се от смута, който беше настъпил в душата й, след като го беше видяла.
Колин чу как се блъска в храсталака след нея. Чувстваше се точно като животно, преследвано от ловец. Той бързо се приближи и на Колин не й остана нищо друго, освен да търси къде да се скрие. Тя набързо се скри под една издатина на скала. Сгушена на четири крака, Колин видя как той отмина. Насъбралият се въздух в дробовете й направо гореше, докато тя не се почувства в достатъчна безопасност да го изпусне. Още една мълчалива молитва прекоси устните й.
Тя изпълзя навън, но й беше трудно от полата. Изхлузи вълнената пола от краката си и започна да се изправя. Изведнъж се вкамени.
Пред нея беше седнал черният вълк. Същият, който беше виждала два пъти преди това, с черен кожух, със златни очи, които пронизваха душата й надълбоко.
Той пристъпи напред.
— Спомняш ли си ме? — прошепна тя.
Вълкът спря.
Тя преглътна трудно и седна на пети.
— Ти вълкът на Ян ли си?
Вълкът изджафка почти като кученце.
Колин затвори очи — струваше й се невероятно. Когато ги отвори, животното си беше отишло.
— Възможно ли е? — прошепна тя.
В отговор се чу един зловещ вой, от който тръпки я полазиха. Чу се и заглъхна в един продължителен призрачен мит. Дългите сенки й показваха, че денят беше напреднал, че скоро щеше да се стъмни над езерото. От страх, че вълкът ще се върне с Ян, Колин изтича да намери коня си.
— По дяволите, човече. — Ян се опита да овладее раздразнението си, като не искаше да обиди Роналд. — Знам, че е била тук. Няма нужда да я закриляте повече.
— Не закриляме Лин, лорд Блекстоун. Тя ни помоли да не споменаваме за посещението й тук.
Ян приглади коса назад, като се опитваше да намери най-подходящите думи. В душата му се вихреше гневът. Беше претърсил цялото езеро. Тя някак си беше успяла да се измъкне. Дори се беше измъкнала от вълка.
— Моля ви, трябва да говоря е нея. Това е единственото нещо, което искам.
— Не знам къде живее. Нищо не знам за нея. Тя донесе някои неща за Джийн и бебето.
— Нищо не знаеш?
Роналд поклати глава, а по лицето му се изписа съжаление.
— Аз предадох едно съобщение за мис Лин — чу се едно детско гласче.
Ян се обърна към Даниъл, но баща му го разпита.
— Ти не спомена това преди, синко.
Той вдигна рамене.
— Госпожицата ме помоли да не споменавам. Не мислех, че е важно ти да знаеш.
— Къде занесе съобщението, Даниъл?
Даниъл погледна баща си и отговори само като го видя, че кимва.
— В църквата в селото при Грегър Касъл. Тя ме помоли да го предам на отец Макклауд.
— Знаеш ли какво пишеше в бележката.
Момчето отново вдигна рамене.
— Не мога да чета, лорд Блекстоун.
Ян стисна ръката на Роналд и подхвърли една монета на момчето.
— Благодаря, че си се погрижил за Лин, Даниъл.
— За мен беше удоволствие, сър.
Беше посред нощ, но Ян не можеше да чака до сутринта, той чука на вратата на малката църква, докато не събуди отчето.
Побелялата глава на отец Макклауд се показа с разрешена от съня коса. Очите му се разшириха, когато видя Ян и Джефри да стоят пред него.
— Какво, за Бога…
— Отче Макклауд?
— Да. Аз съм отец Макклауд. Какво толкова е станало, та ме вдигате от съня ми?
— Трябва да поговоря с вас.
Отецът предпазливо огледа Ян. После вратата бавно се отвори, за да ги пусне да влязат. Той отиде до една пейка и седна и с жест им показа да направят същото.
— Съжалявам, знам, че е късно. Аз съм Ян Блекстоун.
Отец Макклауд само кимна и не беше изненадан.
— Търся една жена на име Лин.
По лицето на отец Макклауд не трепна нито едно мускулче.
— Не познавам такава жена, лорд Блекстоун.
Ян си помисли, че ще полудее.
— Казаха ми, че едно момченце на име Даниъл ви е предало съобщение от нея. Било е преди повече от два месеца, почти три.
— Можете ли да я опишете?
— Има прекрасна червена коса и изумителни зелени очи.
— Казвате, че името й е Лин? Знаете ли фамилното й име?
— Не — Ян се почувства глупаво. — Не го знам.
— Мога ли да попитам — осмели се отец Макклауд, — защо искате да откриете тази жена?
Гласът на Ян прозвуча напрегнато и уморено.
— Искам да поговоря с нея. Нищо повече.