Тя вдигна поглед към олтара и започна да разглежда разпятието, което украсяваше църквата вече повече от сто години. От него я гледаше Христос с ведро лице и нежен поглед. Тя се почуди какво ли щеше да й каже, ако беше тук и седеше до нея.
— Прости ми, господи. Не знам какво друго да направя.
— Мислех си, че ще ти хареса малко компания.
Колин знаеше, че е лудост да иска да е заедно е брат си, но беше Коледа и тя си помисли…
Емет наблюдаваше как прекосява стаята и идва до леглото му.
— Та значи ми носиш малко коледно настроение, а?
Тя сдържа дъха си от страх да не е пак в някакво отвратително настроение. Вместо това той се усмихна. Отдавна не го беше виждала истински да се усмихва.
— Весела Коледа, Емет.
Тя се наведе и го целуна по бузата. Подаде му един малък подарък, завит в едно шарено парче плат. Той го взе и погледна на другата страна.
— Нищо нямам за теб, Колин. Прикован съм на легло.
Тя отново сдържа дъх.
— Не е много, братко. Толкова малко имам напоследък.
— Да — съгласи се той. — Разбрах, че запасите ни са изчерпани. Много хубаво наследство ни е оставил баща ни, няма що, а?
Той за пръв път говореше за тях като за семейство.
— Отвори го — подкани го тя.
— Книга е — заключи той, въпреки че не беше много трудно да се досети по формата и твърдостта й.
— Намерих я на тавана сред някои от нещата ни, от времето, когато сме били деца. — Колин забеляза, че пръстите й треперят. — Помислих си, че мога да намеря някои неща за Андрю. Вместо това намерих тази книга. Спомняш ли си я?
— Да — промълви Емет, а гласът му трепереше от вълнение.
— Едно време ми я четеше, Емет.
Той пусна книжката да падне от ръката му и Колин я вдигна.
— Ти пишеше прекрасни стихове. Ти ме накара да обещая никога да не казвам на татко, че пишеш стихове. Смяташе, че той може да си помисли, че е глупаво.
Тя знаеше, че само си бъбри, Емет продължи да мълчи.
— Щастливи бяхме като деца, Емет. Какво се случи, че вече не сме?
Той най-накрая я погледна отново.
— Попаднах жив в ада и исках всички да са с мен. Щастлив съм само когато всички други също са нещастни.
Тя се просълзи.
— В такъв случай трябва да си изключително щастлив, скъпи братко.
— Да — съгласи се той. — Само едно нещо може да ме направи по-щастлив.
Тя знаеше за какво говори.
— Няма да говоря за това на този ден. Време е да се празнува.
Не беше ли и отец Макклауд й казал същото?
— Да. Сипи ми тогава от това вино и ще пием за този ден.
Андрю беше дълбоко заспал на ръцете й. Тя нежно го сложи в леглото му и го зави с любов. Денят беше дълъг и вълнуващ за момчето и очите му се затваряха за сън. Той веднага заспа отново.
— Лека нощ, миличкото ми момченце.
Тя го целуна по челото, а после духна свещта до леглото му.
— Ти цял ден ме избягваше, девойче. Просто исках да ти кажа лека нощ.
Тя виждаше едрия силует на Дуайт на прага, но не виждаше лицето му. Не можеше да познае дали беше пил много или не. Гласът му като че ли беше съвсем ясен.
— Лека нощ, чичо.
Тя не помръдна от леглото на Андрю. Искаше чичо й да си тръгне пръв.
Той дълго време стоя там, като че ли чакаше, като че ли искаше тя да излезе от стаята. Най-накрая тръгна по коридора към собствените си стаи.
Колин ненавиждаше факта, че се ужасява от присъствието на родния си чичо. И все пак той я караше да се чувства неудобно. Освен това, той я плашеше. Най-добре беше да избягва всякакви конфликти е него, ако е възможно.
Тя се върна в стаята си, отиде до прозорците и разтвори пердетата. Все още валеше сняг. Тя седна на перваза на прозореца и се загледа в изпъстреното с облаци небе, което закриваше всички звезди, които биха могли да осветят тъмата. Тя изведнъж закопня за нещо, което беше против волята й. Мислеше си за силни ръце, обгърнати около нея, които я топлят и успокояват.
Последвалото чувство беше чувство за вина, което се изправи срещу по-нежните й копнежи. То се превърна в една топка мъка и отчаяние. Емет щеше да бъде очарован. Наистина беше нещастна.
На вратата й се почука.
— Трябва да поговоря с теб, девойче.
Сърцето й се сви.
— Късно е, Дуайт. Може ли да поговорим сутринта?
Последва една дълга пауза, а после той се съгласи.
— Да, работата може да почака.
Тя въздъхна с облекчение.
— Весела Коледа, Колин.
— Весела Коледа, Дуайт.
— Господ ми е свидетел, че този мъж и вълкът са едно и също нещо.
На Колин й идваше да сграбчи мъжа, който седеше срещу нея на масата, и да му изкрещи, че това не може да бъде. Но не го направи. Познаваше Джон Макнийл цял живот, а селската ковачница беше любимото място, където се събираха децата. Той не беше човек, който лъже. Той си вярваше на това, което казва.