— Като че ли не е жена, която някога би потърсила помощ от тебе, Ян.
— Този път наистина прекали. Не мога да приема да влиза и излиза от собствения ми дом, когато й скимне.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита майка му.
— Мисля, че е време да загърбим цялата тази вражда. Веднъж завинаги.
Джефри видя как Ян излиза от стаята. Каквото и да беше намислил, на Джефри щеше да му е интересен краят на тази история. Нещо му подсказваше, че все още ги чакат изненади.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Колин отвори очи и видя една тъмна стая. Първите й мисли бяха объркани, примесени с много болка и мъка. Тя бавно осъзна, че е в собствената си стая. Отметна завивката и отиде до прозореца. Когато разтвори пердетата, в стаята влезе много светлина, а по наклона на слънцето разбра, че е ранна утрин.
Тя си спомни за битката, която беше водила с Дуайт, и се засрами, че така беше избухнала. Колин отново пусна кадифените завеси и стаята отново потъна в тъмнина. Искаше й се да може да затвори мислите и чувствата си така, както беше затворила завесата и спряла светлината.
Нели тихо почука и Колин й извика да влезе. Готвачката влезе и изпълни рамката на вратата с едрата си фигура и пълния с храна поднос.
— Девойче, защо си станало? — Тя връхлетя вътре и постави подноса на масата. — Трябва да изпълняваш това, което ти казвам.
— Добре съм, Нели. Наистина съм добре.
Възраженията на Колин не бяха чути и жената я грабна като бала и я зави отново в леглото.
— Имаш нужда от почивка, детето ми. Бледа си, напоследък и апетит нямаш. Време е да оставиш Нели да се погрижи за теб.
Преди тя да може да възрази, Нели вече беше сложила подноса на скута й. Топли кифлички със сладко от цариградско грозде, каша и чай я изкушаваха, но стомахът й отхвърли мисълта за храна. Изведнъж й призля и стомахът й се сви.
— Не съм гладна, Нели. Моля те, отнеси го.
Нели се намръщи и сви устни, но тя взе подноса и го остави на нощното шкафче.
Колин отново отпусна глава на възглавницата и затвори очи, за да не й се вие повече свят.
— Ще си полежа малко — каза тя на Нели.
До слуха й достигнаха някакви шумове, като че ли бяха много коне, които влизат долу в двора, и тя отвори очи.
— Нели — Колин погледна прислужницата си. — Виж, моля те, какво става.
Нели направи това, което я беше помолила, но бързо се отдръпна от прозореца. Страхът, изписан по лицето й, накара Колин отново да стане, въпреки възраженията на стомаха й.
— О, девойче, ти трябва да си стоиш в леглото. — Нели изохка, а ръцете й мачкаха престилката й на топка.
— Върни се в кухнята, Нели. Аз ще се погрижа за това. Колин дръпна пердето и погледна навън. Тя също почувства как от страх я побиват тръпки. Изтича от стаята си в стаята на баща си, за да може да вижда по-добре.
— Искам да говоря с главатаря на клана!
Думите на Ян бяха ясни и повелителни. Колин отстъпи назад с ръка на устата. Тя преглътна мъчително от страх.
— Какво искаш?
Ян разпозна Дуайт Макдъгъл, когато той се показа на прага и се обърна към него и мъжете му. Изглеждаше опърпан, нищо от него не напомняше за сърцатия мъж, когото си спомняше Ян.
— Искам да видя лейди Колин. — Ян не беше от тези, които обичат да повтарят, но днешният ден беше ден за неприятни неща.
— Тя не иска да те вижда, Блекстоун. Най-добре е още сега да си тръгнеш, преди да се е стигнало до бой.
Ян не помръдна, а продължи да го наблюдава от коня си.
— Идвам да се помиря с жената, Дуайт Макдъгъл. Няма да си тръгна, докато не се видя с нея.
— В такъв случай ще умреш — изръмжа Дуайт.
— В такъв случай някой ще умре.
— Какво искаш, Блекстоун? — извика някакъв глас. Ян заразглежда многото прозорци и се мъчеше да отгатне от кой беше проговорила жената.
— Дойдох да говоря с вас, лейди Колин.
— Както вече попитах — гласът на Колин все още беше твърд и нищо не му говореше, — какво искаш?
— Искам мир. — Ян все още не можеше да я види, но в нея имаше нещо познато.
— Нямам какво да ти казвам. Отивай си, докато все още можеш.
— Няма ли да се покажеш? — извика Ян на почернелите прозорци, дълбоко разочарован.
Тя не отговори.
Конят на Ян ставаше нетърпелив.
— Какво искаш от мен, Макгрегър? Взе си от моите говеда, от моите овце, от моите свине. Дори се осмели да си вземеш от запасите ми.
Отговор отново не последва.
Нещо зачовърка мозъка на Ян, някаква мисъл, която той не искаше да признае.
— Доволен ще съм да ти дам всичко това. Добре си дошла да си вземеш всичко, от което имаш нужда. Няма да позволя хората ти да страдат заради това, че баща ти ги е занемарил.