— Отивай си, Дуайт. Късно е и няма да те приема в това състояние.
Той замълча, но само за миг.
— А откъде разбра в какво състояние съм? Откъде знаеш как съм? Не знаеш какво изпитвам или какво мисля.
— Пиян си. Това е единственото нещо, което ми трябва да знам.
— Да — изрева той, а речта му беше завадена. — Пия, за да не мисля за тебе. Въпреки това усещам парфюма ти, когато се качваш но стълбите.
— Отивай си. — Тя се опита да прозвучи непоколебимо.
— Къде беше, девойче?
В душата й бушуваше гняв.
— Това не те засяга.
— Не ме засяга? — попита той, а тонът му се повиши от яд. — Ти се измъкваш потайно и ми се подиграваш, че питам.
Тя не отговори.
— Отвори тази врата, Колин, или ще я разбия. Заплахата беше реална, но тя нямаше да отвори но собствено желание.
Когато брадвата удари по вратата, Колин почти изскочи от кожата си — толкова силен беше звукът в тихата нощ.
— Престани, Дуайт. Няма да търпя нахалството ти.
Той просто се изсмя и продължи да удря по вратата на спалнята й.
Дуайт удари вратата с рамо и тя поддаде, а дървото се нацепи и се изсипа на тресчици под натиска му. Колин го посрещна с гнева си.
— Как се осмеляваш?
Той престана да се смее.
— Кажи ми, девойче? Къде беше тая вечер?
Колин посочи вратата. Искаше й се пръстът й да не трепери толкова много.
— Махай се, Дуайт. Повече няма да те моля.
— При любовника си ли ходи?
— Любовник?
— Да, твоя любовник. Човекът, който зася семето си в твоя корем.
Дуайт пусна секирата, която все още държеше и пристъпи напред, с поглед, изпълнен с омраза и гняв.
— При него ли ходи, Колин? Моли ли го да те вземе при себе си? Да ти даде още от това, което обичаш?
— Нямам любовник, Дуайт. Ти си пиян и ме плашиш.
Колин знаеше, че е неконтролируем и за втори път този ден изпита ужас.
Ръката му се протегна и я сграбчи, преди дори да има време да реагира, а от желязната хватка, с която беше обгърнал китката й, тя не можеше да се измъкне, Той я придърпа към себе си, а очите му блестяха от лудостта му.
— Обичам те, Колин. Моето дете трябваше да е в тебе.
— Дуайт, причиняваш ми болка. Моля те, пусни ме.
— Не!
Колин затвори очи, за да не вижда повече агонията, която се отразяваше в очите му. Искаше й се да пищи, да позволи на ужаса да отведе съзнанието й от реалността, в която беше принудена да живее.
— Хубавичката ми Кейти.
— Аз не съм Катрин, Дауйт. Кейти беше майка ми.
— Да, Кейти те даде на мен, когато не можеше да е моя.
— Не — Колин се мъчеше да го накара да разбере. — Тя не ме даде на теб.
Ръката му се протегна и я погали по косата, като разпусна плитката й.
— Косата й беше огън като твоята. Но ти имаш повече огън в кръвта си от Кейти.
— Никой не ме е давал на теб, Дуайт. Послушай ме…
— Брат ти те обеща на мен. Ти си моя, Колин.
Той я придърпа в обятията си, а устата му търсеше нейната. Колин се извъртя и се дръпна, а устните му горещо целунаха бузата й. Той лесно я вдигна, занесе я в леглото и я хвърли върху него. Тя се опита да избяга, но той я издърпа обратно.
— Искам това, което си дала на любовника си, девойче. Искам това, което трябваше да е мое.
— Не — изпищя тя, но той се хвърли отгоре й.
— Ще махнем копелето от корема ти и ти ще си моя, Колин. Не мога да престана да те обичам, дори когато ме предаде по тоя начин.
Той тръгна да разпаря роклята й, а големите му ръце лесно я раздраха. Колин замахна и го удари с коляно в слабините. Това й даде възможността, от която се нуждаеше. Тя избяга от леглото и намери брадвата, която беше изпуснал до вратата.
— Ставай, Дуайт.
Дуайт се претърколи, а после бавно се изправи, като я видя да стои пред него с брадва в ръка.
Тя потърси звънеца на слугите, за да ги събуди, а със силата и настойчивостта, с която дърпаше връвта, им съобщаваше да дойдат по-скоро. Тя наблюдаваше множеството чувства, които се изписваха по лицето на Дуайт, но това, от което се страхуваше, беше омразата. Само след няколко минути в стаята връхлетя Нели. Веднага й се притече на помощ и я загърна с шал върху раздраната рокля.
— О, господи — изохка Нели и закърши ръце от безпокойство.
— Добре съм, Нели. Не ме нарани.
Четирима пазачи влязоха но петите на Нели.
— Изведете Дуайт Макдъгъл от земята на клана Макгрегър. — Тя се обърна към чичо си. — Ти вече никога няма да си добре дошъл тук, чичо. Ако някога се върнеш, знаеш, че си подписваш сам смъртната присъда.
— Нямаш право да ме прокуждаш, Колин Макгрегър.
— Напротив. — Тя се приближи по-близо до него и го погледна право в очите. — Никога няма да ти простя за срама, който ми навлече.