— Очаквам да не спи с мен, за да ме убие.
— Не ми изглежда — да ти е навредила.
— Тя се опита да ме убие три пъти и ти смяташ, че това е в реда на нещата? — Ян изглеждаше освирепял.
— Тя не се отказва лесно, ще трябва да й се признае.
Свирепостта изчезна и Ян се засмя.
— Хич не се отказва лесно!
— Да — Джефри се засмя е него. — И е много хубавичка, освен това.
Ян отново стана сериозен.
— Не мога да си я избия от главата, Джеф. Тя живее е мен нощ и ден, всяка благословена минута.
— Иди да я видиш, Ян.
— И какво да й кажа? Тя ме направи за смях. Тя ме пороби! Вече не владея волята си. Проклет да съм, ако отида да я видя.
Джефри не отговори, а това позволи на Ян да си мисли за собствената си глупост.
— Вече съм прокълнат — най-накрая каза той.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Огънят вече тлееше, а стаята беше полутъмна и изпъстрена със сенки. Колин не помръдна да накладе огъня. Тя се беше сгушила на стола си. Чакаше.
Сега й беше ясно какво трябва да направи. Не можеше да остане. Емет беше луд. Къде щеше да отиде, какво щеше да прави — не знаеше. Знаеше само, че трябва да си иде.
Сълзите й отново потекоха и мислите й я отведоха при Андрю. Не можеше да рискува и да вземе Андрю със себе си. И без него щеше да й е достатъчно трудно, а да го вземе означаваше да го изложи на опасност. Щеше да е по-невредим при отец Макклауд.
Колин взе твърдо решение и избърса сълзите си. Напоследък прекалено много плачеше. Време беше да вземе живота си в собствените си ръце. Да спре Емет.
Колин стана и взе малката бродирана торбичка, която беше напълнила по-рано. Тя пак размисли. Обзе я страх и решителността й намаля, но дълбоко си пое един пречистващ дъх и отиде до вратата. Отвори я. Коридорът беше тъмен и тих. Тя излезе. Сърцето й веднага заби лудо в гърдите й. Беше й трудно да диша.
Всяка крачка като че ли траеше цяла вечност, а дългият коридор сякаш не свършваше. Пред нея бяха стълбите, а единствената факла на поставката срещу стената хвърляше сенки по каменните стъпала. Краката й трепереха и имаше опасност да не я удържат, когато пристъпи надолу, но тя продължи, като използваше студената стена за опора. Стигна до долу, а огромната двойна врата на задния вход беше само на няколко крачки от нея.
Тя се измъкна през входа и внимателно си проправи път през земите на замъка до селото. Всеки шум, всяка подвижна сянка, всяка фалшива опасност, опъваха нервите й до крайност. Колин предпазливо мина покрай къщичките, а сърцето й притихваше, когато някое куче излаеше разтревожено. Мислеше си, че никога няма да може да прекоси селото, земите около него и скупчените каменни къщички.
Един последен поглед през рамо и тя каза сбогом на всичко близко и познато в живота си, после тичешком прекоси откритите морави и изчезна на безопасност в гората. За момент се приведе да събере мислите си и да си поеме дъх. Придърпа още по-плътно шала около раменете си, но трепереше повече от страха, отколкото от нощния хлад. Колин затвори очи, за да помисли. Да реши какъв щеше да бъде следващият й ход.
— Не трябва да се скиташ сама навън, девойче. Опасно е.
Колин се сепна от гласа на Дуайт, а точно от неговото присъствие най-много се страхуваше. Опита се да събере куража и мислите си.
— Като че ли домът ми се превърна в затвор. Реших, че най-добре е да си ходя, Дуайт. Не ми се изпречвай на пътя.
Той се засмя и Колин я побиха тръпки. Тя се огледа да потърси начин да избяга.
— Този път няма кой да те спаси, Колин.
Изведнъж гневът й я спаси от страха.
— Нямам нужда някой да ме спасява, Дуайт.
— Много рискувах, девойче. — Гласът му беше тих, като че ли се извиняваше. — Няма да си тръгна без теб.
— Напротив — каза тя с голямо предизвикателство в гласа. — Сега ще си тръгнеш.
— Не мога.
Стотици мисли минаха през главата й. Той вече не можеше да се вразуми. Тя не знаеше какво да прави. Вгледа се в лицето му, засенчено от мрака. Все пак видя достатъчно, за да прочете вълнението, изписано върху него.
— Не прави това — тихо каза тя.
Погледът му се изпълни с мъка.
— Няма да ти сторя зло, девойче. Аз те обичам.
— Дуайт — тя се задавяше, — причиняваш ми по-голяма болка, отколкото можеш да си представиш.
— Ще бъда добър с теб и ти можеш да се научиш да ме обичаш.
Това беше едно изявление, но Колин чу въпроса в него. Дуайт искаше тя да му каже, че може да го обича.
— Никога — прошепна тя.
Дуайт се приближи и я сграбчи за ръцете.
— Не казвай това.
— Никога — извика тя по-високо. — Никога!