Той още по-силно я притисна.
— Можеш да ме обикнеш, Колин. Ще ме обикнеш. Дуайт се наведе, а устните му търсеха нейните. Колин се извърна, но ръката му я хвана за брадичката и я принуди отново да го погледне. Погледът му беше гневен.
— Не се отвръщай от мене отново.
— Или какво? — предизвика го тя и отказа да се подчини на страха си.
Той й натрапи целувката си, но тя стисна зъби срещу ровещия му език. Когато най-после проникна в устата й, тя го захапа. Дуайт изрева и се дръпна.
Колин го блъсна с всичка сила. Той политна назад. Тя усети вкуса на кръвта му в устата си и побягна.
Прекалено тъмно беше да се види нещо, а затъмнената от облаци луна почти не хвърляше светлина, за да я води. Тя инстинктивно налучкваше пътя, докато се отдалечаваше от Дуайт. Изведнъж някакви ръце се протегнаха и я повалиха на земята. Една ръка затисна устата й, за да заглуши писъците й, а друга силна ръка здраво я държеше.
Дуайт изтича покрай тях, после спря на толкова близко разстояние, че тя чуваше тежкото му дишане. Той се огледа и се взря направо в мрака, който я скриваше от него. Тя се мъчеше да се освободи от човека, който я държеше, но безуспешно. След малко Дуайт продължи.
Мъжът вдигна Колин и я отнесе надалече. Стигнаха до един кон и той завъртя Колин. Преди тя да може да издаде и звук, той напъха един мръсен парцал в устата й, а после и завърза ръцете. Вдигна я на седлото, а после се качи зад нея.
Докато яздеха обратно през селото, Колин се опита да погледне похитителя си. Тя се извъртя, но лицето му беше обгърнато в мрак от шапката, която носеше, а периферията й беше дръпната ниско над челото му. Той я принуди да се обърне.
Когато пристигнаха в двора на Макгрегър Касъл, Колин се обърка. После я достраша.
Човекът я преметна през рамо като чувал картофи. Тя риташе и пищеше, но безполезно. Той я заведе вътре и я понесе по стълбите. Сложи я на земята и я развърза.
Веднага щом ръцете й се освободиха, тя замахна да го удари, шапката му хвръкна, когато отби удара Тя застина, когато видя лицето му.
— Не мислехте, че ще ме видите, нали, лейди Макгрегър.
Колин затвори уста и се опита да възстанови самообладанието си.
— Не. Предполагам, че не.
— Той ме снабдява с доста информация, скъпа сестричке.
Тя се обърна към брат си. Не трябваше да е изненадана, че той стои зад цялата тази работа. Предпочете да му казва нищо. Той просто се усмихна на мълчанието й.
— Какъв късмет имам, че Доналд дойде в нашето село и, още повече, че те е видял. Беше много услужлив, така че аз го помолих да остане. Той вече доказа, че е доста полезен, не смяташ ли?
Тя отново не отговори.
— Ти ми се намеси в работата и ми взе кучето.
— Да — провлачи Емет. — Доналд не е бил много доволен от това, Колин. Може би следващия път ще поразмислиш преди да прекъснеш някой, който се опитва да си свърши работата.
— Това не е работа! — Колин почувства как гневът й се връща, когато си помисли за горкото куче и отношението на този човек към него. — Това е жестокост и трябва с камшик да го наложат за отношението му към животните.
— Проклета кучка — присмя й се Доналд и се приближи до нея.
Колин се отдръпна, но се озова заклещена между брат си и новия му заговорник. Тя се обърна към Емет.
— Кажи му да се маха — заповяда тя.
Той не го направи. Потупа леглото до себе си, за да й каже да седне до него. Емет взе ръката й в своята, а допирът му беше изненадващо нежен.
— Ти избяга. Аз ти казах да не бягаш.
На Колин й настръхна косата. Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво, въпреки че не правеше опити да я нарани. Не й се вярваше, че няма да го направи.
— Даваш ми толкова малко избор, Емет. Страхувам се от лудостта ти.
— Лудост? — каза той с тих глас, който даваше погрешна представа за гнева, който се четеше в погледа му.
— Да — прошепна тя и й се прииска да не го беше казвала.
Емет погледна Доналд, който стоеше наблизо. Прекалено близо, за да бъде тя спокойна.
— Тя смята, че съм луд.
Смехът на двамата се разнесе из стаята, подиграваха й се и я лишаваха от малкото самообладание, което й беше останало. Тя се загледа в скута си — не можеше да гледа лудостта, която беше обзела брат й.
— Какво да правя с тебе, Колин? — Той се протегна и я хвана за брадичката, принуди я да го погледне в очите. — Знаещ, че трябва да ти дам да разбереш.
Тя дълбоко преглътна и се опита да мисли, но не можа. Тя примигна, за да не позволи на сълзите си да заканят.
— Няма нужда да се безпокоиш, братко. Сега разбирам, че е било безнадеждно да се опитвам да избягам. Това няма да се повтори.
Той се ухили като чу това, после поклати глава напред-назад.