— Слушал съм слугите да разправят, че баща ми навремето е построил тази къща с една-единствена цел — да спечели сърцето на майка ми.
— Не се съмнявам, че е постигнал целта си! — веднага откликна Кити.
— Баща ми, а също и майка ми, винаги са били особени хора, дори бих казал, доста екстравагантни. Обичат да пръскат парите с щедър замах, само и само да изпитат повече наслади от живота. Откакто го помня, той винаги е бил лудо влюбен в нея. Всъщност именно затова сега те двамата са във Франция. Майка ми е искала да напусне Русия, но не заради събитията… Не, те заминаха много по-рано, след като сестра ми и аз пораснахме и вече сами се грижехме за себе си. Баща ми отначало отказал да замине за Париж, но не й позволил да отпътува без него. Аз отказах да ги последвам и баща ми се съгласи с мен, но майка ми замина огорчена от решението ми. Но сега съм спокоен за тях, защото баща ми, както винаги, е неотстъпно с майка ми и се грижи предано за нея, независимо от това, че понякога си пати от своенравния й характер.
— Навярно сега те двамата са истински щастливи във Франция — промълви Кити и веднага се натъжи, защото си спомни за своя нещастен брачен живот. Но след няколко сподавени въздишки младата жена си припомни, че всичко това вече принадлежи на миналото, че сега обича единствено княз Аполон Кузин, и то така страстно, както никога не бе допускала, че е възможно да се влюби в някой мъж. Но дали и техният съвместен живот ще бъде така щастлив, какъвто е бил — и продължава да бъде — брачният живот на неговите родители, и то въпреки бурната епоха, в която живееха? Разколебана от тези съмнения, графиня Радишевска побърза да заговори за нещо друго, за да не бъде отново помрачено съзнанието й от тревожните мисли за това, което може да се случи след края на войната:
— Ти бил си роден, когато бащата ти е построил тази приказна вила?
— Да, но нямам никакъв спомен за строежа.
Странно, но в същото време абсолютно същите мисли вълнуваха и неговото сърце. В какви щастливи и мирни години са живеели родителите му и какво се наложи да преживее неговото поколение. И кой знае какво още им крои бъдещето? Неволно отклони поглед към лицето й. Той вече не питаеше дори капка съмнение, че тя е избраницата на неговото сърце, но оставаха притесненията около съпруга й, около войната, на която никой още не можеше да предскаже краят… Или какви изненади ще поднесе съдбата на още нероденото им дете? На тяхното дете…
Но още по-учудващо бе съвпадението в мислите им — Аполон, също като Кити преди малко, решително отхвърли мрачните си опасения, защото не можеше да понася колебания и съмнения да тровят душата му. Спря кобилата, за да изчака да се изравни с нея коня на графинята, обърна се и ласкаво й заговори:
— Да, да, сега, след като ти ме попита, си спомних! Може би съм бил само на две години, когато е бил приключен строежът на вилата. Да, сигурно така е било, защото именно тази вила, кацнала на скалите като орлово гнездо, помня аз като първия си дом, в който преминаха най-ранните ми години. А сега, скъпа моя — нежно изрече той, с поглед, преливащ от любов, — сега този дом е твой. Добре дошла у дома!
Княз Кузин веднага изви поводите, за да застане Леда още по-плътно до коня на графинята.
След това сгряващо сърцето й приветствие князът се наведе към нея, прегърна я през рамо и нежно притисна устни към лицето й.
По бледите й страни рукнаха сълзи, но този път това бяха сълзи на щастие, на облекчение, макар и примесено с лека тъга — заради всичко, което вече бе изгубила безвъзвратно, макар да бе още толкова млада.
— Не мога да изкажа с думи колко съм ти благодарна, Аполон, че ме доведе в тази райска долина — прошепна му тя и вдигна мокрото си лице към неговото, за да му предложи мекотата на алените си устни. Не беше на себе си от радост, че най-после, след толкова продължителни, неописуемо мъчителни митарства, тя най-сетне бе открила това обетовано кътче, закътано и скрито от ужасите на войната. Шестото й чувство веднага й подсказа, че тук ще намери утеха и забрава, блаженство и покой — небесните дарове, за които винаги бе мечтала.
Едни и същи мисли продължаваха да вълнуват и нея, и него: те двамата бяха преминали през толкова страдания и мъки, че вече не помнеха колко пъти бяха на косъм от раздялата и срива, но ето че изпитанията, поднесени им от жестоката съдба, най-после се бяха оправдали. Бяха издържали суровия житейски изпит, за да се озоват в този вълшебен край, сгушен сред непристъпните скални зъбери, далеч от всички врагове. Та тук дори пътища нямаше, само полускрити сред клека и гъстата трева планински пътечки, толкова тесни, че двама воини можеха да отблъснат набезите на цял вражески полк. Сега тук тя най-после ще бъде негова, само и завинаги негова — знаеше го, защото не можеше сърцето й да я мами в такъв сюблимен момент…