Искендер хан съзерцаваше замислено любимия си правнук, но нищо не изрече по повод неговите безпокойства, вместо това внезапно смени темата:
— Преряза ли гърлото на онзи генерал?
— Не.
— Трябваше да го сториш, Ас-Сакр!
— Нямаше как да го убия — засрамено въздъхна младият мъж. — Не разполагах с никакво време. На всяка цена трябваше да се промъкнем до позициите на белите, преди той да се бе пробудил след пиянския си сън. Ако бях забил кинжала си в сърцето му, още преди разсъмване неговите офицери щяха да вдигнат по тревога целия гарнизон в Ставропол.
— Жалко, че си го оставил жив този чакал, но решението ти е било мъдро — кимна Искендер хан. — Как му е името?
— Генерал Дмитрий Берьозов. Командир на Шеста дивизия, Втори корпус от Южния фронт на Червената армия.
— Утре, още по тъмно, ще проводя четирима от моите джигити.
— Сам трябва да го сторя! — задъхано изрече Аполон и веднага си припомни най-свещената от всички клетви на правоверните мюсюлмани: — Кълна се в брадата на Пророка! — От напрежение гласът му леко затрепери. — Искам само да се уверя, че с Кити всичко ще бъде наред тук, и веднага ще поема по пътя на мъстта!
— Добре, нека бъде както си рекъл, Соколе.
За гордите непокорни планинци нямаше нищо по-свято от честта. Искендер хан много добре разбираше защо неговият правнук не желаеше да отстъпи на никого правото да въздаде справедливост. Защото само тогава душата му щеше да намери лелеяния покой.
Откакто свят светува, тези непристъпни планини, с върхове, скрити под вечните снегове, си оставаха откъснати от оставащите там долу знойни, прашни и пренаселени равнини — загадъчен свят, свят на фанатичен мистицизъм и изгарящ ислямски плам, люлка на най-елитните ездачи и на най-кръвожадните убийци, всичко това споено със свещени обичаи и традиции. От векове духът на Кавказ си оставаше непроменен, като гранита на Елбрус Искендер хан прекрасно разбираше какви страсти кипят в сърцето на Аполон, защото всеки истински джигит бе готов да пожертва главата си, но да не остави честта си опетнена и неотмъстена. Мъдрият старец не се нуждаеше от повече доказателства, че онази бледа руска графиня е успяла да измести в сърцето на Младия сокол всички останали девойки.
— Тя е много хубава жена.
— Да — неловко кимна Аполон.
— Тогава искам да знаеш, че няма да я прогоня от моя дом, макар че е дошла тук без своя мъж.
— Разбрах — отвърна Аполон. Успя да запази хладнокръвно изражение, както бе редно, когато се разговаря по мъжки, въпреки че сърцето му се разтуптя като птичка, очакваща да бъде отворена вратичката на кафеза. Познаваше добре суровите планински обичаи, според които ако един мъж дръзне да отвлече чужда жена, то това означаваше, че този мъж иска да я направи своя, и то завинаги.
Прадядо му отново го изгледа смръщено.
— Но не съм съгласен тя да остава в моя дом, ако е можела да не става наложница на генерала и въпреки това се е примирила с този позор. — Ханът предупредително повдигна вежди. — Ако не можеш да имаш доверие на една жена, тя никога няма да те дари с щастие. Не можеш да прибереш под стряхата си жена, която безразборно е сменяла мъжете в постелята си.
Този път Аполон не издържа и напук на всички предписания за мъжкото поведението се разшава неспокойно.
— Тя е попаднала в плен, Искендер хан — намери в себе си воля той да не сподели собствените си подозрения. Черните мисли ги пазеше единствено за себе си, за безсънните си нощи. — Генералът е бил безмилостен с нея. Видях с очите си пресните белези от камшика по гърба й. Дори беше заключил входа към утробата й с девствен пояс, от онези, старовремските…
Искендер хан нищо не отвърна, само зарови пръсти в брадата си, без да отмества замисления си поглед от лицето на правнука си. „Защо — питаше се престарелият вожд, ще му хрумне на един мъж да прибегне до девствен пояс, и то в днешните разюздани времена? Защото Аллах е отнел разсъдъка му? Или защото на тази жена не може да се вярва?“ Излишно бе Аполон да му обяснява, че е била зорко пазена от бойците на генерала. Щом като Младия сокол на всяка цена иска да я направи своя жена, тя ще бъде негова. Но ако тя е лепнала позорно петно върху честта му, това правнукът му трябва да узнае. Ала въпреки суровата си външност, Искендер хан не беше лишен от усет за най-нежните струни на човешката душа, затова реши да прекрати разпита. Ясно бе, че е крайно мъчителен за Ас-Сакр Ас-Сагир. А неговото любопитство можеше да почака, макар че един планински вожд бе длъжен да знае всичко, което става в дома му.