— За нищо не копнея по-силно…
— Княгиня Кузина… — Повтори в радостен захлас тези две думи, както се опитва вкуса на опияняващо вино.
Нима това бе той, капитан Кузин, прочутият бохем и бонвиван, който никога досега дори не се бе замислял за женитба, славният любовник и светски кавалер, който бягаше от всякакво обвързване с обожателките си като дявол от тамян?
„Княгиня Кузина…“, мислено повтори той и остана много доволен от звученето на двете думи.
Изумрудените й очи светнаха радостно, когато словата му погалиха слуха й. Вече отдавна не се нуждаеше от доказателства, че за нея няма на този свят по-любим човек от княз Аполон Кузин, че никой от мъжете, които познаваше и особено тези, които се бяха намесвали в живота й, можеше да се сравнява с него. Да се притисне, покорна и тръпнеща в предчувствие за насладите, които той и само той можеше да й дари, за нея сега бе истинско сбъдване на най-дръзките й блянове.
— Княгиня Кузина… — повтори той. — Да, харесва ми как звучи. Да бъдеш моя жена, моя половина… Отговори ми, не ме мъчи повече! Ще се омъжиш ли за мен?
Кити кимна, задъхана от щастие, с блеснали очи, все още мокри от сълзите.
— Почакай, за всеки обет, даден от сърце, е нужна някаква старинна вещ, която да… — Князът веднага надигна глава от леглото и затърси с поглед нещо сред вещите в спалнята.
— Аполон, недей, това е невъзможно, знаеш го!
„Боже мой — изплаши се Кити, — той наистина говори сериозно!“ Тя вече знаеше, че понякога Аполон изпадаше в доста странни настроения.
Той свали пръстена от ръката си.
— Ето това ще свърши работа. Какво ще кажеш, не ти ли се струва, че онази купа от китайски порцелан е достатъчно старинна?
— Аполон!
— Ако се притесняваш заради камъка върху този пръстен и предпочиташ диамант, бъди спокойна, и това ще се уреди. Просто в момента нямам под ръка друг пръстен… — На устните му отново разцъфтя онази негова неотразима усмивка, която я успокояваше повече от всичко на света. — А сега слушай какво ми хрумна. — За малко Аполон замълча, а в очите му се появи странен блясък, когато предпазливо отпусна длан върху корема й. — Не съм чувал някой да е вършил това, но какво ще кажеш, ако нашето дете присъства на нашата венчавка? Нали ще е много трогателно? — Кити леко се изчерви, но той продължи все така забързано: — Най-хубавото в нашата церемония ще е това, че няма да има тълпа, няма да има навалица от досадни свидетели и роднини. — Надвеси се над лицето й, загледан в искрящите й от щастие очи, готов да скрепи с целувка обещанието си: — Ще бъде само нашето семейство, което е напълно достатъчно за вълнуващия миг, когато ще ми признаеш, че ме обичаш, че си най-щастлива с мен, че не можеш да живееш и да дишаш без мен.
А когато устните му се допряха до нейните, Кити отвърна с пламенно въодушевление, забравила за всичките проблеми, които можеха да помрачат тяхното щастие:
— Да, да, да!
— Чудесно! — извика той. Излегна се до нея и се подпря на лакът, — Но има още нещо, което трябва да се уреди — внезапно обяви той, след което, за нейно учудване, протегна ръка към най-близката възглавница. С ловко движение разкъса дантелената калъфка и заметна с нея раменете на смаяната графиня. — Никога не съм виждал младоженка без було или поне без воал. — След което докопа следващата възглавница. За негова искрена радост в спалнята възглавниците бяха може би не по-малко от двадесет.
Кити тихо се засмя, но хвана ръката му.
— Стига, любими, това е напълно достатъчно. Не е нужно да съсипваш всичко в тази великолепна спалня.
— Не съм срещал жена, която да не припада по воали и дантели! Ами аз с какво да се издокарам? Ще ми разреши ли графиня Радишевска, извинявай, княгиня Кузина, да се явя на церемонията в малко по-екстравагантен тоалет?
— На луда глава като теб всичко е позволено. А аз, за твое сведение, като всички останали жени, наистина обичам воалите и дантелите, но засега мога да се задоволя с това, което имаме под ръка.
— Сигурна ли си, че ще ни стигне тази скромна дантела? — Гласът му звучеше напълно искрено и Кити нито за миг не се усъмни, че ако не му попречи, Аполон на бърза ръка ще разпердушини всичките възглавници наоколо, а какъвто си беше необуздан, не бе изключено да посегне дори и на фините дантелени завеси.
Но внезапно той наведе глава, замислен за нещо.
— Да, права си, не е нужно да се увличаме с дантелите. Но все пак ни е нужно още нещо… Аха! — радостно възкликна Аполон. Когато погледът му се спря върху букета във вазата, оставена на масичката до леглото. Веднага измъкна от вазата прелестния букет от сини перуники и бледорозови рози. — Сватбеният букет за избраницата на моето сърце! — изрече вдъхновено той, докато ги подреждаше около косите й, разпилени върху постелята. Накрая оправи една от, немирните й къдрици, опитващи се да скрият лицето й от погледа му. — Утре, скъпа, още утре ще имаш най-красивите цветя, които растат в нашата долина. Обещавам ти го. Но засега нека се задоволим с тези. Ето, сега вече всичко е наред. Да, ще бъдеш прелестна младоженка!