Часовете се нижеха за тях все така блажено, най-вече в разхвърляното огромно ложе, скрито под прозрачен балдахин. Разменяха си възбуждащи ласки, ненаситни за още и още нежност. Той не се уморяваше да я желае, а тя нищо не му отказваше. Ако тя го помолеше за нещо, той с радост откликваше на желанието й. На Аполон и на Кити им се струваше, че са открили своя земен рай.
Но една сутрин, тъкмо когато изтекоха тези две вълшебни седмици, на вратата тихо се почука, Аполон й се извини и излезе в коридора, за да размени няколко думи с Карим, който го чакаше пред вратата. Когато се върна, той продължи да се опива от насладите, които не спираше да му предлага любимата жена, но някъде посред нощ Кити се събуди, усетила, че се отдръпва от нея. Намери го буден, облегнат на възглавниците, вперил невиждащ поглед в тавана, макар че всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Ръцете му бяха кръстосани зад тила. Дишаше неспокойно, което веднага я разтревожи. Но той не реагира на нежното й докосване и тя смутено се сгуши в завивките.
На следващия ден Аполон отново изпадна на два-три пъти в същото отнесено състояние. А през нощта дори стана от леглото, открехна вратата и потъна в съседната стая, която им служеше за всекидневна. Кити обаче напрегна слух и долови неспокойните му стъпки.
На третия ден след разговора с Карим търпението на Аполон окончателно се изчерпи. Сега изглеждаше напрегнат като ловджийска хрътка с ремък на шията, подушили дивеча. По време на вечерята не отрони нито дума. За Кити нямаше съмнение, че нещо го измъчва. Понеже вече бе опознала характера му, тя веднага се досети, че тайнствената причина очевидно е твърде сериозна, иначе той веднага би споделил грижите си с нея. Преди да се върнат в леглото, докато си почиваха от вечерята пред напалената, създаваща уют камина — в тези непристъпни планини нощите бяха доста студени — Кити погали напрегнатите жили по врата му, но дори и сега не се осмели да даде израз на любопитството си. Досега всичко около тях беше така съвършено, че след преживените години на самота и изпитания графинята за нищо на света не искаше нещо или някой отново да ограби тяхното тъй трудно извоювано щастие.
Но щом младият княз рязко се изправи и с нервни стъпки се отправи към прозореца, тя не издържа и тихо го попита:
— Какво ти съобщи Карим, когато потропа на вратата онази сутрин?
Аполон обаче не се обърна, а продължи да се взира и прозореца, макар че през него в този късен час нищо не можеше да се види. Едва след като изтекоха няколко мълчаливи минути в напрегнато очакване, той облегна челото си към студеното стъкло и недоволно промърмори:
— Подготвя се боен поход.
След това остана пак така неподвижен, все още обърнат с гръб към нея.
— Не разбирам какво те засяга това.
— Аз съм техен водач. Длъжен съм да поведа бойците.
— Този поход не може ли да се отложи по някакви причини?
— Не, Кити, не може — примирено въздъхна Аполон. Ти май нищо не разбираш. Те са планинци, такива са се родили и такива ще си умрат. А това означава, че войнският дух е в кръвта им, наследен от безчет поколения смели ловци и стрелци. Ловният инстинкт у тях никога няма да се укроти, дори и след още десет поколения. След като се приберат по домовете си за седмица-две, или най-много за месец, те отново стават неспокойни. Тъкмо тогава най-често възникват свади и крамоли между местните жители, които често завършват трагично.
— Нека заминат без теб.
— Не, това е невъзможно!
— Не те разбирам какво се опитваш да ми кажеш? — разсърди се тя. — Щом си техен водач, това не означава ли, че можеш да постъпиш както желаеш. Нали…
Но той я прекъсна с тон, нетърпящ възражения:
— Не е толкова просто! Защото става въпрос за моята войнска чест. Животът на един воин е изпълнен само с походи и набези, засади и обсади, със схватки, с победи и поражения. Така е било от памтивека и така ще бъде навеки. Даже, ако трябва да бъда напълно откровен, един планински аул като нашия трудно би могъл да просъществува пред суровата природа, където дори ръж не расте, ако не са походите и набезите. Ако пък откажа да се присъединя към бойците, неминуемо ме очаква тяхното презрение, осъждане, отхвърляне… а дори и нещо по-лошо.
— Господи! — възкликна изумена Кити. — В какъв свят живеем? Вече нищо не разбирам… На север, в Русия, хората се избиват като зверове, надпреварват се кой на кого да отнеме бащините имоти, а тук, в този див край, като че ли още не е отминало Средновековието! Защо ли се учудвам, след като със собствените си очи се уверих, че твоят прадядо по нищо не се отличава от онези феодали, за които сме чели в учебниците по история на Средните векове.