Аполон дръпна поводите и Леда се устреми напред. Зад него двете колони веднага потеглиха, за да не изостават от водача, като всеки от джигитите вдигаше ръка за поздрав, когато минаваше покрай Искендер хан. А той ги оглеждаше строго и преценяващо.
— Помнете думата ми, джигити! — извика подире им старият вожд. — Искам да го браните до смърт, докато вън вените ви тече кръв!
Мъжете само закимаха мълчаливо и поемаха надолу по тясната криволичеща пътека.
След заминаването на Аполон Кити се опита да си намери някакво занимание, за да не мисли само за него, но дните продължаваха да се нижат еднообразни, сиви и тягостни. Редовно излизаше да поязди, избра си няколко романа от библиотеката на баща му, княз Алекс, а една сутрин дори се изкачи по стръмната пътека до платото в подножието на най-високия връх, извисяващ се над долината Дарго. Именно там я беше завел Аполон два дни преди да потегли към Сочи. Но самотата продължаваше да я измъчва, особено късно следобед и привечер, когато се смрачаваше доста бързо, защото слънцето изчезваше зад смълчаните планински била.
Не бе предполагала, че самотата ще се окаже така мъчителна. В тези диви планини Кити си оставаше чужденка, озовала се тук по каприз на съдбата. Не познаваше местните обичаи, не можеше да се примири с унизителната роля на жените, дори не разбираше езика на местните жители. Но най-много я плашеше суровият, затворен в себе си Искендер хан, макар че не можеше да отрече, че престарелият владетел винаги отсъждаше справедливо и мъдро. Самотата я плашеше най-много нощем, когато я обземаха страхове за съдбата на любимия й. Ако Аполон загине, как щеше да се подреди нейният живот? Нали без него оставаше съвсем сама, без нито един близък или родственик, с пеленаче на ръце? Злочестата Кити нямаше семейство, нямаше дори приятели тук и бродеше смълчано и унило по цели часове след заник слънце из празната вила, наподобяваща малък дворец. Дори и ориенталският разкош и покорните слуги не успяваха да я разведрят и успокоят…
Олекваше й, макар и само за кратко, когато си спомняше за него. Как я наричаше княгиня Кузина… Всъщност, преди да се омъжи за Пьотр, тя наистина беше била княгиня. Беше родена под щастлива звезда, надарена от съдбата с богатство и знатен произход. После се бе омъжила за заможния си съсед, граф Радишевски, и бе станала още по-богата. Но нищо не бе останало нито от богатството й, нито от титлите й. Кити още не можеше да се съвземе от катастрофалната промяна в живота й. Сега тя изцяло зависеше от Аполон — и материално, и емоционално, а дори и тялото й вече не можеше без него в широкото, празно легло… Със своето ненадейно заминаване младият княз сякаш бе отнесъл със себе си дори съня й.
Но после си припомняше, че не само любовта я свързваше с него — нали носеше детето му… Но за нейна изненада се оказа, че бременността не е само повод за радостни очаквания и трепетни надежди. Постепенно младата жена започна да усеща първите неудобства и притеснения, които не може да избегне нито една бъдеща майка. Замисли е дали вече не бе време да се прости с ездата, със самотните и рисковани разходки по стръмните планински пътеки. Може би трябваше също да се погрижи за две-три по-широки в талията домашни роби? Никак не й се искаше да се раздели с вталените рокли, които бе открила в един от многото стенни гардероби във вилата — за нейна изненади се оказа, че някои от тях са подходящи за носене, въпреки че бяха по-дълги от нейните.
Когато безпокойството я надвиваше, самотната млада жена бродеше нервно из пустите стаи, припомняйки си миговете, които бяха прекарали в това или онова помещение. Най-приятно й бе да се отпусне в износеното, но удобно кожено кресло в библиотеката до прозореца. Аполон много обичаше да почива в това кресло. Или се разхождаше по пътеката към езерото сред малкия парк зад вилата. През кратките дни на тяхното безметежно уединение тя и князът често се отбиваха там преди залез слънце. Не пропускаше да разтвори двете крила на широкия скрин, където бяха сгънати дрехите му. Галеше нежно и замечтано дръжките от слонова кост на нощното шкафче, където Аполон държеше приборите си за бръснене. Като че отново го виждаше да прави сутрешния си тоалет, прав пред голямото овално огледало с красивата мраморна поставки под него…
Прекарваше дълги часове в салона, който някога бе принадлежал на майка му. Шкафовете и масичките, дори и пианото в ъгъла бяха отрупани с пожълтели фотографии. Най-много й харесваше снимката, на която Аполон бе само на десет години. Очите му блестяха насмешливо, въпреки че физиономията му бе съвсем сериозна. Беше облечен в детско костюмче, имитиращо дагестанска мъжка носия, дори със забучен в колана миниатюрен кинжал, на фона на далечен планински хребет. Отстрани непознат мъж държеше за поводите кротко пони. Личеше си, че още тогава светлорусата коса на Аполон е била удивително хубава. Бащата на Аполон — княз Алекс — се бе справил учудващо добре за фотограф-любител, защото бе уловил чудесно светлосенките, открояващи умилителното детско личице. Графинята си спомни, че Аполон й бе обяснил, че снимката е била направена в чест на десетия му рожден ден. Замисли се колко малко всъщност знаеше тя за миналото му. От тези стари снимки Кити можеше да улови само отделни фрагменти от живота му — откъслечно запечатани мигове. На много от фотосите Аполон беше заедно с баща си, майка си или сестра си, но имаше и още много лица, напълно непознати за нея.