— Да разбием тази проклета врата!
Но на залпа на дагестанците, насочен към вратата, обсадените отговориха с ожесточен картечен откос. Нападателите веднага залегнаха и предпазливо запълзяха назад. Откъм избеното помещение продължаваше да отеква задъханият лай на картечницата, макар че повечето от пищящите куршуми рикошираха в дебелите каменни зидове.
— Кучи син! — изрева Аполон и веднага залепи гръб към стената. Но остана прекалено близо до вратата, яростно обстрелвана и отвън, и отвътре. Не можеше да направи нито крачка, без да рискува да бъде повален от следващия откос на максимката, както наричаха на военен жаргон в неговия полк тези мощни картечници, когато воюваха срещу германците. Ужасно глупаво щеше да бъде, ако намери смъртта си точно тук, в това влажно и смрадливо мазе, след като бе оцелял през четирите години на ожесточената европейска война и през следващите две, в още по-кръвожадната Гражданска война. И то когато в неговия закътан сред непристъпните планини дом го чакаше любимата жена, с неговото дете под гърдите си, жената, с която бяха преживели такава мъчителна раздяла.
— Дай гранатите! — изкрещя той и един от дагестанците изпълзя още по-назад, за да се скрие зад ъгъла и да хукне нагоре към терасата.
Докато го чакаше да се върне, Аполон сви ръце пред устните си, предпазливо надигна глава, преди да извика с все сила:
— Искам само Берьозов! Вие, останалите, излезте с вдигнати ръце, преди да затрещят гранатите! Имате офицерската ми дума, че ще ви бъде пощаден животът!
Вместо отговор отвътре отново се посипа град от куршуми.
Но след малко се случи нещо странно. Навярно все пак имаше някакъв ефект от предложението на Аполон, защото стрелбата от избата внезапно секна, после надвисна зловеща, гробна тишина. Аполон и подчинените му бойци стиснаха още по-здраво оръжията си, защото очакваха някакъв озадачаващо коварен ход от страна на притихналия противник. Ала вместо това зад надупчената като решето тежка дъбова врата се чуха само предпазливи стъпки. После проехтя самотен изстрел, последван от смразяващ кръвта предсмъртен вик. И отново тишина, само същата онази оловно тежка тишина… На княза му се стори, че бе изтекла цяла вечност, преди отвътре да долети треперещият глас на Берьозов:
— Кой си ти?
— Приятел на графиня Радишевска! — несдържано откликна Аполон, изнервен от мисълта, че ще се наложи да прекарат нощта тук, в обсада на този непристъпен зимник. Струваше му се, че още малко и ще изгуби разсъдък.
Генералът веднага позна гласа, долетял от коридора пред вратата на избата.
— Аха! — кисело подвикна той. — Струва ми се, че ще трябва да преговарям с онзи мним полковник Звягинцев?
— Името ми е Кузин. Княз Кузин. От триста години насам князете от моя род нито веднъж не са преговаряли със сибирски мужици!
— Е, виждам, че Катерина си е намерила богат закрилник — злъчно процеди, през стиснатите си зъби, Дмитрий Берьозов, жегнат жестоко от напомнянето за жалкия му произход. В цяла Русия името Кузин бе синоним на несметно богатство и невиждан лукс, при това не отскоро, а от десетилетия насам, — Дори и до мен достигна слухът, че фамилията Кузин е успяла да измъкне на Запад повечето от своите богатства, макар че революцията й отне всички златни рудници в Сибир, всички диамантени мини, а също и барутните фабрики. Може да й предадете моите поздрави!
Отвън пък Аполон Кузин отпусна дръжките на маузерите си и сви юмруци до посиняване. Нямаше нищо по-омразно за него в този миг от името, с което генералът наричаше Кити, когато бе негова пленница в Ставропол.
Ревнива мисъл го жегна за миг — като мимолетно ужилване, но отстъпи пред внезапно осенилото го много по-болезнено и изгарящо подозрение. Боже мой, нима Кити бе изоставила генерала и бе предпочела него само защото той, приказно богатият княз Аполон Кузин, можеше да й предложи по-охолен живот във Франция? Ами ако за този съдбовен избор решаваща роля е изиграла загрижеността за бъдещето на детето, което щеше да роди след няколко месеца?
Както змията хапе най-люто, когато й късат опашката, така и потомъкът на сибирските селяни не можа да се сдържи да не уязви — макар и за последен път в живота си — един толкова знатен дворянин, който в същото време бе неговият най-опасен съперник за сърцето на прелестната графиня. Но в същото време хитрият Берьозов — хитър на дребно, като повечето селяци — напълно съзнателно се опитваше да предизвика гнева на Аполон. Искаше да го обърка, да го предизвика, разчитайки единствено на вероятността заслепеният от гняв и ревност княз Кузин да допусне някаква детинска грешка. Защото генералът, насъбрал доста опит в схватките с белите офицери, знаеше, че те допускаха най-много грешки точно когато биваше засегната тяхната чест. Иначе в това обкръжено отвсякъде подземие го чакаше неминуема смърт. Не бяха нужни генералски пагони, за да проумее тази проста истина.