— Да се махаме! Всеки миг тук могат да довтасат червеноармейците от града! Казармата им е само на пет версти! Хайде, Соколе, нямаме повече работа тук. Онзи негодник е мъртъв, разкъсан от гранатата!
Но сякаш от преизподнята долетя дрезгав, задавен хрип:
— Хайде, княже, ела вътре, щом си такъв смелчага, за да ме застреляш от две крачки право в гърдите…
Аполон бавно се надигна, опипа двата маузера, за да провери дали още висят в кобурите на колана му, след което се усмихна на Карим:
— Видя ли? Онзи кучи син е още жив!
Изрече го тихо и съвсем спокойно, но дори каленият в кървави схватки Карим се смрази от заканителната нотка в гласа на княза.
Берьозов издъхваше, но все пак силното му набито тяло, неимоверно жизнено като на всичките му сибирски предци, калявани от векове в суровите зимни виелици, се съпротивляваше отчаяно на смъртта. Един нормален човешки организъм никога не би оцелял след толкова обилни кръвоизливи. Трима от четиримата войници, с които генералът се бе барикадирал в избата, лежаха мъртви, с окървавени тела, разкъсани от взрива. Четвъртият лежеше по очи в ъгъла, застрелян хладнокръвно от Берьозов, защото се бе осмелил да му напомни, че нямат друг изход, освен да се предадат и да се оставят на милостта на врага. Самият генерал бе оцелял само защото в момента на взрива бе залегнал зад една огромна бъчва, затова не бе пометен от взривната вълна. Но си личеше от пръв поглед, че часовете на Берьозов бяха преброени.
Двата му крака бяха премазани от тежките метални дъги на разцепената бъчва. Лявата му ръка бе разкъсана и окървавена от експлозията. Имаше рани и по гърдите. Зад него бе останала тъмночервена диря, докато се бе влачил по корем до стената. В дясната му ръка, оцеляла като по чудо, се тресеше тежък маузер.
— Остави го! — махна с ръка Карим. — Ще умре от загуба на кръв. Хайде, Соколе, трябва веднага да се метнем на седлата и да поемаме към планините. Чакат ни пет дни и нощи пътуване през вражеските патрули. Не бива да се бавиш с този проклет генерал!
Но Карим така и не разбра дали мъдрият му съвет бе чут от господаря му, защото в мрачното подземие отново просъска злобният, изнемощял глас на Берьозов:
— Детето на Катерина е от мен… Ще си го припомняш всеки път, когато го погледнеш…
От гърлото на княза се изтръгна яростен рев, преди той да се обърне рязко и да се втурне като побеснял вътре в задимената изба през изкъртената от взрива дъбова врати. Във всяка ръка стискаше по един зареден за стрелба маузер. Зад него Карим застина, онемял и изплашен от яростта и решителността, изписана по бледото като платно лице на младия княз. Не помнеше друг път досега господарят му да бе изпадал в такъв неистов пристъп на гняв. Дагестанецът, придружавал Аполон в десетки битки, нито за миг не се усъмни каква зловеща участ очаква генерал Дмитрий Берьозов само след броени секунди.
Но в следващия миг Аполон трябваше да залегне до първата редица от бъчви, защото откъм мрачното подземие се разнесоха откъслечни изстрели. Генералът, сепнат от шума на нахлуващия в подземието противник, бе успял, макар и със сетни сили, да вдигне пистолета си и да натисне няколко пъти спусъка. Само че последните му усилия отидоха нахалост — треперещата му ръка не можеше да вземе на мушка княз Кузин, Затова пък на Аполон му бе достатъчно само веднъж да натисне едновременно двата спусъка, за да пронижат два куршума едновременно сърцето на генерал Берьозов с безпощадна точност.
Най-после заслужената участ застигна убиеца на хиляди невинни граждани, командира на Шеста дивизия, мразен от всички, защото се бе гаврил с десетки нещастници.
С решителна крачка князът напусна мрачното подземие, с двата пистолета в ръце, с още димящи дула. Изправи се рязко, разтърси рамене, страховит като древен бог на отмъщението. Спря се до вратата, за да си поеме дъх и да се опомни, преди да изтрие от паметта си завинаги мрачната сцена. Бе отмъстил за всичките унижения, които бе принудена да преглътне любимата му жена.
— Сега — въздъхна той, докато прибираше двата маузера в кобурите им, — вече може да потегляме към дома.
Напуснаха Сочи и първите два часа яздеха несмущавани от никого, но когато в далечината пред тях заблещукаха светлините на Налчик, джигитите забелязаха необичайно оживление по криволичещото шосе. Очевидно вече бе обявена тревога заради нападението срещу генералската вила. Край канавките по протежение на пътя се виждаха извънредни военни патрули. До слуха на притихналите на седлата дагестанци достигна далечен конски тропот, последван от глух тътен на бронирани коли. Ординарците на Берьозов вдигнаха тревога малко след завръщането им във вилата, като мъкнеха със себе си поредната група злочести девойки, за да забавляват през нощта ненаситния генерал. Но щом разбраха какво се е случило с генерала и охраната му, момичетата вдигнаха ужасна врява и нервите на един от ординарците не издържаха. Той се опита да позвъни по телефона в казармата в Сочи, но връзката отдавна бе прекъсната от Сахин. Един от ординарците яхна коня си и препусна към зданието в центъра на Сочи, където се помещаваха местните чекисти. Изплашеният до смърт комисар нито за миг не се усъмни, че ако не залови нападателите, ще плати с главата си. Той нареди спешно да предупредят всички поделения на ЧеКа и на Червената армия в радиус от сто версти около Сочи.