Никой не можа да поспи през тази тревожна нощ. Дагестанците яздеха неуморно, въпреки че храната беше на привършване. Спираха само за да поемат запотените коне по няколко глътки вода от буйните, кристално бистри планински потоци. Никой от шестстотинте сурови, калени в битки и преходи мъже не можеше да повярва на очите си — въпреки преклонната си възраст Искендер хан мълчаливо, без дори да изохка поне веднъж, яздеше най-отпред, с издръжливост, за която можеха да му завиждат дори младите и пъргави джигити.
Но те не можеха да осъзнаят, че многолетният опит и трупаните с години пълководчески и бойни умения не бяха единственото обяснение за издръжливостта на Искендер хан. Засегната бе гордостта му, на карта бе заложено най-ценното за него — един джигит не можеше да изостави в беда своите, дори и ако трябва да рискува главата си. Сега за стареца Аполон не беше само любим потомък и достоен наследник, но и другар в поредната кървава схватка с вечния враг на кавказките племена. Старецът помнеше не едно или две нахлувания от север на многохилядни, тежковъоръжени руски армии в непокорните кавказки планини. Понякога съдбата проявяваше благосклонност към руснаците и те покоряваха един или два района, но никога не успяваха да запазят задълго завоеванията си. Никой досега не бе успял да покори Кавказ, независимо дали се сражаваше под царски, под червен или под бял флаг. Местните суверенни владетели бранеха земите си от незапомнени времена, още преди възникването на Московското княжество преди повече от седем столетия.
Но малко след като бяха отминали село Кварши ги застигнаха лоши вести — съгледвачите на Искендер хан доложиха, че тази нощ, малко преди разсъмване, червените най-сетне успели да обкръжат отряда на Аполон Кузин.
Лицето на Искендер хан се сгърчи и сякаш за миг се състари с още десет години от пронизалото го тревожно предчувствие. Но в присвитите му черни очи просветни искра, както у смъртно ранен звяр. Вдигна високо ръка, стиснал нагайката, и без да отрони дума, яростно шибна жребеца си.
Шестстотин бойци, строени в колона по двама след него, се понесоха на юг, опустошаващи като планински смерч всичко по пътя си. „Ако болшевиките убият моя правнук — повтаряше си мислено задъханият хан, — след копитата на конете ни ще остане само огън и пепел! От тук, та чак до Ялта и Баку!“
Откриха следите от отряда на Аполон около час преди зазоряване. Малочисленият дагестански отряд беше заклещен от патрулите на червените в едно тясно, каменисто дефиле на около километър и половина от пътя към Шанада. Макар че Аполон винаги бе избягвал оживените пътища, този път бе нарушил това правило, задължително за всеки, който бяга от властите. Обяснението беше много просто — правият участък по шосето към Шанада, с дължина около пет километра, му спестяваше двудневно заобикаляне през хребета Кешриктау, а хората на Аполон вече бяха доста уморени от денонощното преследване. Конете им едва се влачеха по каменистото нанагорнище.
Натъкнаха се на червеноармейската засада неочаквано, след острия завой преди високо горе над хоризонта да се покаже снежното било на Кешриктау — червеноармейците бяха струпали барикада от набързо отсечени борове и камъни. Нямаше накъде да се отклонят — отдясно се издигаха тристаметрови урви, непристъпни дори за планинските кози, а отдясно зееше тъмна пропаст, криеща някъде на дъното си буен поток, забързан да се влее в Терек. Аполон, който яздеше най-отпред, се вцепени върху седлото, щом орловите му очи съзряха проблясващите цеви на винтовките на червеноармейците. Изруга ядно и се разпореди джигитите от колоната зад гърба му да се пръснат във верига и всеки да залегне зад първия крайпътен камък. После изпрати Сахин с двама опитни дагестански козари да потърсят пътека покрай корниза на пропастта, за да осигурят път за евентуално отстъпление. Но вече бе безнадеждно късно за спасение от майсторски поставения капан — стръмните склонове не даваха никаква надежда за измъкване.
За хората на Аполон нямаше друг изход, освен да продадат скъпо живота си. Притихналата планинска клисура скоро заехтя от оглушителни гърмежи.
Командирът на далеч по-многобройния червеноармейски отряд вече предвкусваше победата, макар че точно в тези решаващи минути за него би било много по-полезно да се озърне към възвишенията за гърба си — те бавно почерняваха от човешки фигури. Искендер хан само с няколко размахвания на десницата си бе дал знак на хората си да се разгърнат по фланговете в дъга, широка четиристотин метра — обхващаща като в клещи дъното на клисурата. Повечето от тях бяха спешени, за да могат да напредват на прибежки между крайпътните скали, но за първия щурм и за очакваното преследване в края на битката мъдрият вожд бе оставил стотина джигити. Дагестанците напредваха в три редици, очакващи заповедта на хана за атака. Ханът още не бе спуснал ръка, когато първите конници се втурнаха напред по тесния път. Отекна задружен тропот от десетки копита, разнесоха се първите изстрели — никой в цял Кавказ не умее по-ловко от дагестанския джигит да препуска в бесен ритъм с юзда в лявата ръка, притиснал приклада към рамото и брадата, докато показалецът на дясната вече натиска спусъка.