Ханът веднага схвана за какво мислеше в този миг любимия му правнук.
— Това са всичките воини, които успях да събера. Нямаше кога да изпратя вестоносци до по-отдалечените аули и клисури. Но се оказа, че и тези джигити са били напълно достатъчни, за да разгромим врага — спокойно довърши мъдрият вожд. Погали брадата си, докато оглеждаше труповете на червеноармейците, осеяни навред из дефилето. — Да се надяваме, че руснаците ще запомнят добре този урок и няма да ни нападат повече. Така че сега можем спокойно да потегляме към дома.
— Към дома — приглушено повтори Аполон и двамата горди воини, единият вече престарял, а другият в разцвета на силите си, обърнаха конете си към синеещите, непристъпни планини.
Искендер хан не зададе повече въпроси на Аполон. Излишно бе да го тревожи повече. Вождът прекрасно знаеше, че всичко може да узнае с пълни подробности от преданите Карим и Сахин. Но мъдрият старец не се вълнуваше от това. На тази преклонна възраст човек неминуемо стига до извода, че много са малко истински важните неща в този суетен и неразумен свят. Най-важното бе, че любимият му внук оцеля от това рисковано прекосяване на вражеската територия, при това без никакви жертви сред поверените му дагестанци. И още нещо, разбира се — Аполон бе успял да постигне целта си, бе измил с чест позора, петнящ името на техния славен род. Нямаше значение с какви точно ходове бе съумял да заблуди враговете, да проникне в строго охраняваното свърталище на онзи мерзък болшевишки генерал и да въздаде кървава, но заслужена справедливост. За престарелия хан само едно беше истински важно — неговият наследник, княз Аполон Кузин, да бъде щастлив и в пълна безопасност, за да може един ден — ако Аллах е рекъл — да поеме властта над непокорния и свободолюбив дагестански народ.
Затова мъдрият вожд изчака да отминат един ден и едни нощ и точно когато конницата навлезе в долината Дарго и те двамата трябваше да се разделят, си позволи да зададе въпроса, който всъщност го вълнуваше най-силно:
— Сега, след смъртта на генерала, твоят разбунен дух намери ли най-сетне покой?
— Да, Искендер хан.
— Да не би още да те измъчват някакви съмнения?
— Не — глухо промърмори Аполон, но от зоркия поглед на хана не остана незабелязано мигновеното гневно проблясване, озарило очите на правнука му. Вождът вече съжаляваше, че му бе задал този болезнен въпрос.
През цялото време, докато яздеше назад към родната долина, към дома на родителите си, където с трепет и страх го очакваше любимата му жена, Аполон си оставаше мрачен и замислен, въпреки че се завръщаше като победител. Припомни си колко бе бил наивен, когато само преди броени дни бе потеглил с отряда по същата тази тясна пътека надолу. Тогава още вярваше, че стига да се добере до Берьозов и да го прониже с ханджара, всичко ще бъде наред и ще ги очакват само безоблачни, щастливи дни. А ето че сега, когато генералът вече си бе получил заслуженото, князът се завръщаше в тъжно, безутешно настроение. Защото предсмъртните думи на Берьозов продължаваха да отекват в ушите му… Сега князът горчиво съжаляваше, че не бе послушал съвета на Карим да оставят онзи кучи син да се удави в собствената си кръв и да издъхне, изоставен от всички в мрачното подземие…
През целия си живот княз Кузин бе вярвал, че всяка обида, всяко посегателство срещу честта му или срещу честта на някой скъп нему човек може да се измие единствено с кръв. Така изискваха свещените закони, строго спазвани от всички дворянски родове от векове насам. Но никой не се бе сетил да му обясни, че не винаги кървавото отмъщение е достатъчно да се изкупи прегрешението, с което е започнало всичко. Или че дори сто кинжала да забиеш в гърдите на врага, пак няма да можеш да заличиш от паметта си онова злобно съскане, долетяло до ушите му, когато окървавената уста на издъхващия генерал за последно бе прошепнала, с глас, сякаш идващ от самата преизподня: „Детето на Катерина е от мен… Ще си го припомняш всеки път, когато го погледнеш…“
Облечена в свободна морскозелена копринена роба, Кити се затича като обезумяла надолу по мраморните стъпала още щом чу от двора до болка познатия тропот от кобилата на Аполон. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост. От вълнение страните й се бяха зачервили и това веднага напомни на княза, застинал на седлото в подножието на стъпалата, за онези незабравими три дни и нощи в нейното астраханско имение. Още щом я съзря, като с магическа пръчица всички мрачни мисли излетяха от съзнанието му като ято подплашени птици. От този миг насетне нейният лъчезарен образ бе най-важното за него, а всичко останало неусетно избледня, преди да премине на втори план.