Тя се повдигна на пръсти и протегна ръце към него още преди той да е скочил от седлото. Усмихна му се с премрежени от сълзи на щастие, изумруденозелени очи. Усмивка, от която сърцето му се сви в горчиво-сладостен спазъм. „Колко е красива“, помисли си занемелият княз. Ала носи в утробата си чужд плод, това бе втората му мисъл, предостатъчна, за да отрови този иначе приказно радостен миг.
— През цялото време се тревожех за теб, за…
— Добре съм, нали виждаш — сухо процеди той и въздъхна уморено.
Едва тогава Кити забеляза пресните белези по китките му.
— Но ти си пострадал! — ахна тя.
— Нищо особено, скъпа, това са само драскотини. — Аполон скочи от седлото и тя се хвърли на гърдите му.
Ръцете му веднага я обгърнаха, той усети тръпките, разтърсващи крехките й рамене, и тутакси забрави разяждащите го съмнения. Сега имаше значение единствено нейната прегръдка. Сега, когато отново бяха заедно, те забравиха за всички останали — и врагове, и приятели… Нали Кити, неговата обожавана любима, беше отново притисната към гърдите му? Какво повече им трябваше, за да бъдат истински щастливи?
— Така ми липсваше… — изхлипа тя, заровила глава в прегръдките му.
— Стига, скъпа, не плачи — нежно я погали той по косите. — Нали се върнах невредим? Повече няма да те оставям сама.
Кити се отдръпна, за да вдигне пребледнялото си лице и да го погледне в очите, обзета от недоверие.
— Повече няма да водиш джигитите в бой?
— Няма да има повече битки в долината.
— Но какво ще кажат останалите дагестанци?
— Карим може да го поведе срещу враговете, ако се стигне до нови сражения. Така че изтрий сълзите си и се успокой.
— Слушам, командире! — засмя се графинята, с внезапно светнало от щастие лице.
Веднага обърса очи с опакото на ръката си и си пое дъх. Сърцето й преливаше от радост. Да дочака най-сетне Аполон да се върне при нея, живи читав, след тези кошмарни самотни две седмици — бе за нея истинско чудо, невероятно щастие, каквото не помнеше да бе изпитвала досега. Ала още не можеше да повярва докрай, дори за миг й се зави свят. Странно, но кой знае защо сега той й ги струваше още по-висок, по-снажен, по-мъжествен и очарователен.
— Как е детето, майчице? — попита Аполон, след като я отдалечи малко от себе си, за да я огледа по-внимателно.
Веднага забеляза, че коремът й се е уголемил през тези две седмици, макар и не много чувствително. В бързината по-скоро да слезе на двора, Кити нямаше време да се преоблече, а тази домашна роба не прикриваше докрай заоблените й форми. Аполон веднага се досети, че точно сега е най-удобно да зададе въпроса, който го измъчваше през целия път на връщане, защото в момента озлобеността в сърцето му се бе притаила някъде дълбоко, засенчена от радостта от срещата. Нали толкова пъти си бе повтарял, докато водеше своите верни джигити през глухите каменисти клисури и сенчести проходи, че ще бъде баща на това дете до сетния си дъх. Но сега Аполон искаше от нея само едно — едно честно, искрено признание, което да изтрие наведнъж завинаги всичките му съмнения. Нали той й се бе заклел тържествено, а досега никой не можеше да го упрекне, че някога се бе отказвал от думата си…
Тя пак се притисна към него, сияеща от радост, с блеснали от щастие очи. Изглеждаше толкова щастлива и детински възторжена, че Аполон леко въздъхна, преди да поклати глава и мислено да си припомни, че да спази клетвата си пред нея няма да бъде мъчително изпитание, а по-скоро вечен източник на радост и щастие за тях двамата.
— Детето е добре и аз съм добре, само че не можах да престана да се тревожа за теб, любими… — нежно промълви тя с приглушен глас.
— Дано не те разочаровам никога с нищо. Нито една жена досега не ме е обичала така пламенно и аз още не зная как да ти се…
Ръката й погали сребристите копринени бродерии около яката на неговия бешмет, за да продължи към врата му, преди да се спре върху горната устна и да му попречи да се доизкаже.
— Не си бил обичан досега? Не, не мога да повярвам. Е, сега сме вече заедно и винаги ще бъдем заедно, нали, княже мой?
— Е, поне ще се постараем, без да пестим усилията — закачливо й отвърна той и я прегърна през кръста така силно, че за миг дъхът й секна.
В този миг той, наследникът на баснословното богатство на князете Кузин, потомък на непобедимия Искендер хан, бе готов да заложи всичкото злато на света, само и само този прелестен, този вълшебен миг никога да не свършва и да не се стопи в сумрачното минало.