Вече не го вълнуваше загадката около бащинството на още нероденото дете, нито горчивите спомени от последните мигове на генерала. В планините пролетта нахлуваше с пълна сила, а пък той се бе завърнал най-после у дома, и то като победител, като смел, непоколебим и мъжествен воин. Кити му показа още от първия миг, че го обича повече от всичко на света по толкова недвусмислен начин, че той веднага реши, след като се изкъпе след многочасовия тежък преход, да й докаже колко много я желае.
— Скъпа моя, ако стоим още така тук прегърнати, слугите ще ни вземат на подбив. Защо не влезем вътре? Между другото, ужасно съм гладен. Освен това, умирам за една баня, а накрая и за самата теб… Е, може би не точно и този ред…
Широка усмивка озари загорялото му лице. Той пое ръката й в своята и пъргаво я поведе нагоре по стъпалата.
— Все пак не мога да отрека, че май ще се наложи първо да се отбия до банята, освен ако… — Аполон се засмя предизвикателно, както само той умееше, — …освен ако не се окаже, че миризмата на конското седло не те възбужда повече от всичко друго. Кой знае… Вие, жените, понякога проявявате такива странности, че човек просто не знае какво би било по-добро…
Кити едва не се задави от смях.
— След като те чаках в самота цели две седмици, нямам нужда от никакви допълнителни средства, за да се възбуждам повече.
Аполон шеговито сбърчи вежди.
— Така ли! Нима всичко е само защото мразиш да спиш сама? Тогава всеки мъж би могъл да те направи щастлива? — Но въпреки че всичко бе изречено на шега, Аполон изтръпна за миг, за един съвсем кратък миг, от смътното подозрение, отново проболо сърцето му като отровно жило.
— Да, княже мой! — възторжено откликна тя, грееща от щастие. — Всеки мъж, стига само да е висок, строен, мъжествен, и то толкова, че да оставя жените без дъх още от първата среща… И да има същите божествени златисти точици в очите! И да има дълга, руса коса като лъвска грива. Само в такъв мъж мога да се влюбя отчаяно, защото мъжете от всички останали категории въобще не ме интересуват.
— Отчаяно ли? — веднага се хвана Аполон за думата, която се загнезди в паметта му. — Но после, когато реша да ти го припомня, да не започнеш да отричаш?
— Да, отчаяно, напълно отчаяно — тихо промълви Кити, все още неспособна да си обясни докрай как този мъж бе успял да я покори, да я обсеби цялата и да я накара да забрави за всичко останало… Беше се отрекла от цялото си минало, вече дори не помнеше, че някога се бе клела във вечна вярност, в преданост до гроб пред олтара, само че пред съвсем друг мъж, който по ирония на съдбата все още продължаваше да бъде неин законен съпруг… Но тя бе отдала на този златокос принц, който сега стискаше ръката й, нетърпелив да я отведе в спалнята си, не, в тяхната спалня, цялото си сърце, без да се щади, без да се замисли за миг дори. Понякога всъщност графинята се плашеше от себе си — нима наистина бе готова да го последва, без капчица колебание, без миг двоумене, дори накрай света? И винаги, щом си зададеше този въпрос, сърцето й моментално откликваше: „Да! Хиляди пъти да!“ Не трябваше ли тя, самотната и безпомощната, да се замисли сериозно за бъдещето си в този свиреп свят, вместо душата й да се рее в романтично-приказни блянове? Но нима бе възможно една жена да се опитва да разсъждава трезво и практично, когато такъв неотразим мъж нахлуе в живота й, когато един княз по рождение и по сърце коленичи в нозете й, за да й предложи любовта си? Та нали той я бе покорил окончателно още през онези техни три дни и нощи, в мразовития декември, когато въобще не излязоха от нейната спалня в имението? И оттогава винаги успяваше да я покорява още и още, с пламенната си любов, с мъжествеността си, с опиващата си нежност.
Обичаше го и винаги щеше да го обича безпаметно, с цялата си душа, сърце и плам. За него бе способна на всичко, в това Кити вече отдавна не се съмняваше. Заради него, заради ласките и усмивката му, заради топлината и страстта му, заради очите му и ръцете му влюбената графиня бе готова да бъде такава, каквато той поиска от нея. Съгласна бе да живее с него, независимо къде, само като негова метреса, наложница, робиня дори, само и само да бъде винаги до него, в студ и в пек, зиме и лете, в празник и в делник.
Да, той се бе завърнал у дома невредим. А тя… тя не искаше от съдбата, тази стара скъперница, нищо повече.
От вратата та чак до царствено широкото ложе, скрито зад балдахина, се влачеше издайническа диря от смъкнати набързо части от мъжко и женско облекло, за да не пречат на трескавата забързаност на сливането на техните изгарящи от страст души и тела.