— Какво, според теб, означава това „поругана“? И защо позволяваш на другите да се месят в нашия живот? Забрави ли, че детето е от теб!
— Разбира се, че така ще говориш! Трябва да си си загубила ума, за да твърдиш обратното! — подигравателно промърмори Аполон. Главата му още беше замаяна от изпитото вино. Остана облегнат върху мраморната плоча над камината, с глава, мрачно отпусната, и поглед, втренчен и пламъците.
Кити се олюля, сякаш я бе ударил с все сила, но все пак се задържа на крака. Изплашено притисна длани към наедрелия си корем.
— Какво искаш да кажеш с това?!
— Какво ли? Наистина ли искаш да чуеш? — провлече той, клатейки глава. — Защо, Господи, не се вслушах в съмненията си? Прекарах само три дни и нощи с теб тогава, през миналия декември, в твоето имение. Как мога да бъда напълно сигурен, че детето е от мен? Ами ти? Ти самата… може би дори и ти не си убедена в това, в което така упорито ми се кълнеш?
— Защото никога преди не съм била с друг мъж… — простена тя и брадичката й се разтресе от едва сдържани хлипове.
Подозрителна усмивка изкриви лицето на Аполон.
— Ами генерала? Много бързо успя да го забравиш!
Не можеше да понася укорителния му, пронизващ поглед, затова побърза да сведе очи. Но се оказа грешка, много сериозна грешка, защото Аполон веднага изтълкува това съвсем превратно.
— Онова беше после…
— После ли? Не те разбирам!
— След като открих, че съм бременна.
— Е, да… — кисело въздъхна князът. — Разбира се, че така ще твърдиш като всяка жена, решила докрай да брани честта и името си. — Но няма доказателства, ясно ли ти е?
— Не! — изкрещя Кити, доведена до ръба на отчаянието. — Не! Мога да го докажа! — Лицето й пламна, по-червено от маковете покрай пътеката към аула в другия край на долината.
Нескрито ядният му поглед така я разстрои, че коленете й се подкосиха. Залитна за миг, но успя да достигне до креслото и да се отпусне в него, отмаляла, задъхана и сломена. Ала най-лошото още не бе минало, защото той продължи да процежда през зъби отровно-горчивите си упреци:
— Сигурно си очаквала от мен да повярвам на тези измислици и да призная детето за свое. Дяволите да го вземат, никой не може знае чие е копелето! Най-голямо право да претендира за тази „чест“ имаше генералът!
Блесналите им погледи се кръстосаха.
— По дяволите! — изкрещя Кити. — Защо ми е да те лъжа? Кажи ми, защо?
— Защо ли? — подигравателно повтори Аполон. Ноздрите му трепереха от обида и възмущение. — Изглежда, не си чак толкова наивна, за каквато те мислех! И сега за нищо на света няма да признаеш, че много бързо реши да изоставиш генерала и да тръгнеш с мен…
— Да, така беше, но чак сега разбирам — гневно извика Кити, отвратена в този миг от всички мъже на света, — че съм сбъркала! В крайна сметка се оказва, че няма кой знае каква разлика между вас двамата!
— Грешиш, скъпа моя. Все пак има една малка, но за теб доста съществена разлика — глухо промърмори Аполон. — За разлика от него аз използвам камшика само за да шибам хълбоците на конете си!
Мокрото от сълзи лице на Кити отново почервеня. Но щом събра сили да заговори, гласът й бе корав като кремък:
— Да, зная, зная! Не си от същата порода. Ти си много по-фин и нежен с жените. Никога не ти е било нужно да размахваш камшик, за да бъдат твои покорни робини. Но когато ти омръзна до смърт, просто ще махнеш с ръка и твоите предани телохранители ще ме убият, за да не ти досаждам повече! — Очите й диво заблестяха и думите продължиха да се сипят от устата й. — Може би все пак не трябваше да напускам генерала… — продължи тя с още по-дързък тон. — Тогава поне знаех, че ако стигна до дъното, ще мога сама да отнема живота си. Защото Берьозов не убиваше любовниците си, след като му омръзнат напълно, а просто ги изхвърляше на улицата.
Но князът не се трогна от думите й. Само присви очи и заговори със суров тон:
— Никога няма да напуснеш тази къща, нито долината, ако аз не позволя.
— Защо ти, арогантен, безчувствен звяр, защо още от самото начало не ми каза, че си решил да ме затвориш тук, в тази златна клетка, като животно, уловено и капан заради скъпата му кожа?
Той я изгледа замислено, със странно изцъклен поглед.
— Ако поискам, мога още сега да те нашибам с колана, да те вържа за леглото с вериги и никой на стотици версти наоколо няма дори да помръдне вежди от учудване.
— Ти… Ти си един първобитен дивак и нищо повече! — изкрещя тя, поразена от спокойствието, с което той й обясни своите феодални права. — Сигурно отдавна си свикнал да превръщаш жените в покорни робини! Проклет да си, Аполон Кузин! О, как те мразя…
За миг князът се вцепени от яростния й изблик, граничещ с лудост. Нима тя си въобразява, че на него, на Аполон Кузин, някога са му били необходими принуда, коварни ходове и насилие, за да се справя с жените?