— Мила, о, мила, почакай! Опитай се да се успокоиш, да се овладееш някак си, скъпа моя ненагледна… — зашепна той на ухото й, прилепил устни към косата й, докато тя неистово впиваше пръсти в рамото му, за да не закрещи от болка. Дланите му погалиха гърба й в отчаян опит да я успокоят и да й вдъхнат кураж, макар че самият той в този миг беше изплашен много повече от нея. Князът не помнеше да се беше страхувал дори по време на най-ожесточените битки с многократно превъзхождащ ги противник.
— О, Аполон, боли ме! Господи, колко боли… — сломено изхлипа Кити, отпуснала глава на силните му гърди. Всичко пред очите й се замъгли от непоносимата болка малко под кръста. След няколко минути контракциите постепенно започнаха да отшумяват — едва тогава тя отпусна пръстите си, вкопчени отчаяно в раменете му.
Аполон я отдръпна от себе си и седна до нея, задъхан и разтревожен, несмеещ да пророни дума. Никога досега не му се бе случвало да утешава родилка и просто не знаеше с какво да започне. Пое дребната й ръка в своята и я стисна горещо.
— Кити, скъпа, всичко ще се уреди от само себе си. Е, разбира се, ще направя всичко, което е нужно и което е по силите ми…
Стараеше се да говори уверено и спокойно, макар че никак не му беше лесно, докато умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за намиране на изход от заплетеното положение, в което се бяха озовали.
Кити тревожно изплака:
— О, Аполон, как можеш да ми помогнеш тук, в тази пустош? Не зная какво да правя, по дяволите! Дария разбира от раждания и от акуширане. Толкова разчитах на нея… Пое си дъх и избърса потта от челото си. — Но ето че съдбата ни изненада — довърши тя с още по-отпаднал глас. — Нима ще трябва ти сам, собственоръчно, да изродиш детето ни? Мили Боже, какви ли изпитания още си ни подготвил?
Аполон, който никога не би се замислил, ако се наложеше да измине стотици версти навътре във вражеска територия, сред безчет опасности и засади, който безстрашно се справяше с мощни заряди динамит и нитроглицерин, сега като че ли си бе глътнал езика. Коленичил до нея, той само я гледаше втренчено, а устните му безмълвно се тресяха. Слепоочията му в тези кошмарни мигове бяха по-изпотени дори от нейните. „Исусе Христе — мълком се молеше той — как ще се справя? Дай ми сили, Боже, защото никога не съм вършил нещо подобно! Ами ако умре в ръцете ми?“
Нов болезнен пристъп я накара да се сгърчи и силният й вик го изтръгна от молитвения унес
— О, Аполон! — жално изхлипа тя и вдигна очи към него, ужасена, че ще я сполети най-лошото.
А той, тъй като никога не я бе виждал толкова изплашена, целият се разтрепери. Приведе се над нея и я притисна в прегръдките си, положил главата й на рамото си. Студена пот обля гърба му. Поне се досети да диша по-дълбоко, за да се овладее, преди да заговори.
— Ще се справиш, Кити. Двамата ще се справим. Аз ще ти помогна. Няма да позволя да страдаш… Да, да, сега си спомням, че в онзи претъпкан с бежанци влак, когато отстъпвахме на юг от Харков към Таганрог, имаше няколко родилки, мъчещи се също като теб сега.
Насили се да й се усмихне окуражаващо и се зае да я успокоява с първите думи, които му дойдоха наум. Премести главата й върху ръката си с надеждата, че така ще й бъде поне малко по-удобно. Прокашля се, за да прочисти гърлото си — искаше гласът му да звучи твърдо и уверено, за да й вдъхне надежда, макар че в същото време вътрешно се бе стегнал от мрачните опасения, които не го оставиха дори и когато тя видимо се успокои след затихването на поредната силна контракция. Ами ако всичко се обърка? Малко ли опасности дебнеха всяка родилка, за която старите жени казваха, че е с единия крак в гроба, преди да се освободи благополучно от напиращия да излезе плод. Но беше невъзможно да я остави тук сама, напълно безпомощна, за да пришпори Леда надолу по теснините и докара някоя жена на помощ от долината. „Мили Боже задъхано се помоли той, — смили се над нас, прати и своята утеха!“
Макар Кити през последните седмици предвидливо да бе разговаряла с дузина по-опитни и доста по-възрастни от нея жени от аула, никоя от тях не бе й споменала, че ще бъде така болезнено. Пристъпите бяха ужасни. Струваше й се, че някакъв безмилостен звяр ръфа плътта й, че невидим гигант се е заел да разчлени костите й, че още миг и няма да издържи. Вече дори смъртта престана да я плаши! Отчаяна, графинята, доведена до края на силите си, бе готова на всичко, само и само да се сложи край на непоносимото мъчение. За щастие контракциите се редуваха паузи, когато оставаше да тлее само притъпената, разсеяна болка в слабините й. Тогава донякъде се възстановяваше ритъмът на дишането й. В един такъв промеждутък Кити вдигна очи към лицето на Аполон, по-бледо от прясно варосана стена, и се опита да се усмихне: