В просъница Кити чу немощен детски плач и веднага отвори очи. Усети оставеното до рамото си малко вързопче и незабавно погледна към Аполон.
— Боже мой, Аполон, какво е станало? Да не би да имаме син? Или дъщеря?
— Син, скъпа… Един мъничък, прекрасен син.
Тя премигна учудено.
— И сега отново ли ще започнеш с твоите проклети съмнения за бащинството?
Аполон се усмихна щастливо.
— Не, Кити, вече няма място за никакви съмнения.
Той пое новороденото, отметна края на шала и показа дребното му личице на Кити.
Тя веднага се зае с трепет да огледа своята първа рожба, на която бе дала живот след толкова страдания, дори с риск за живота си. Най-успокояващото за нея бе очебийната прилика с баща му — дори косицата на детето беше същата. Но имаше още едно, много по-достоверно доказателство, че именно княз Аполон Кузин беше бащата на детето — въпреки силно зачервеното и още неоформено личице на бебето си личеше странната смесица от чертите на мъжете от рода Кузин, последица от съчетаването на руска, кавказка и дори татарска кръв, което бе и обяснението за необикновената им жизненост. Личеше си по особеното скосяване на веждите и очите, по високите скули и удължения овал.
— Колко е красив!
— Да, скъпа, имаме си много хубав син…
— Има формата на твоите очи — промълви Кити, вече напълно доволна от себе си. „Същите омайни очи с блестящи златисти точици — каза си тя, — загадъчно примамливи, способни да накарат всяко женско сърце да затрепти от копнеж…“
— Сигурна ли си, скъпа? — недоверчиво попита младият баща, несмеещ да признае дори пред себе си, че вече се гордее с приликата между него и това безпомощно създание, което още вдишваше жадно първите си глътки въздух. — Всъщност не е толкова важно от кого е наследил очите — продължи той с привидно скромно изражение. — По-важното е това, че е красив, че е здрав, че е нормален. Не зная как да изразя благодарността си към теб.
— Наистина ли се радваш? — попита Кити, внезапно обзета от тревожни опасения. Нали не беше омъжена за него? Нали Пьотр още бе неин съпруг, макар че отдавна бе изчезнал някъде… А как ще приеме тази новина суровият Искендер хан? Какво ще злословят клюкарките в аула? Вече сама се бе убедила, че Аполон, въпреки че по природа беше бохем, все пак дори и той не може да се отърси докрай от моралните предразсъдъци и скрупули, толкова типични за изостаналите планински жители…
Гърлото на Аполон изведнъж пресъхна от прекалено силното вълнение.
— Разбира се, че се радвам, любима моя, как може да не се радвам? Чувствам се като на седмото небе! Не ми достигат думите, за да опиша радостта си… — Той нежно погали бебето по гушката, после пое ръката на Кити и я поднеса към устните си, след което я стисна с двете си ръце. — На зная как да ти се отблагодаря. Толкова много се измъчи… — Замълча за малко, преди да вдигне глава и да я погледна в очите. — Но нали всичко свърши, така че сега вече мога да ти призная — ужасно се изплаших за теб. Кълна ти се, че никога, до сетния си дъх, няма да мога да забравя тази ужасна нощ! Искам да ме предупредиш веднага, щом някъде те заболи или ако се почувстваш зле. Нали вече не те боли?
— И аз трябва да ти призная, че по едно време напълно се бях отчаяла. Струваше ми се, че още само минута и сърцето ми ще се пръсне от непоносимата болка. Дори ми се прииска да ти извия врата, защото ти си причината за всичко… Макар че, разбира ре, нямаш никаква вина, че съдбата не ми отряди лесно и бързо раждане.
— Ще се постарая да го запомня — уморено се усмихна той. — О, мила, да знаеш как ми се искаше да изкрещя към небето: „Стига! Стига мъчения! С какво ги е заслужила?“ — Аполон отново се опита да се усмихне насърчително и окуражаващо, но го издаде неволното потрепване на гласа му. — Но сега съм толкова горд с теб — задъхано зашепна той, — че дори не зная как да ти опиша радостта си. — Едва сега, докато я милваше по лицето и по косите, той си възвърна онази жизнерадостна, младежка усмивка, която Кити толкова много харесваше. — Но мога да ти кажа всичко, което изпитвам, само с две прости думи: обичам те!
— И аз, и аз — промълви тя, вдъхвайки до болка познатото й ухание, което й помагаше да го различава дори в непрогледен мрак. Никога преди не го бе виждала толкова разнежен, мил и любвеобилен. Нима същият този мъж, милващ косите й, надвесен над нея като ангел, като олицетворение на най-нежните чувства, които един мъж може да изпитва към една жена, бе способен да убива, без да му трепне окото?