— Не, разбира се, дори напротив, това бяха едни от най-щастливите месеци в живота ми.
— Но ето че сега отново искаш да ме оставиш сама тук.
— Само за няколко дни, Кити. Няма никакъв особен риск за живота ми. Все още имаме много наши хора в Азърбайджан, а Дагестан е изцяло в наши ръце. Ингушетите и осетинците пък държат контрола върху най-важния проход в сърцето на Кавказ и събират внушителна плячка от преминаващите колони. Чеченците не се уморяват да нападат казаците от долното течение на Терек, но трудно ще изтласкат руснаците, заемащи позиции на север от тази река. Преди няколко дни около Арказ е била разбита една дивизия на червените. Целият Кавказ ври и кипи, устремен да защити вековната си мечта за независимост. Изкушаващо е за всеки опитен офицер да се намеси в тази борба. А кой тук има по-богат опит от мен в набезите в тила на врага, във взривяването на противникови складове? Така че нашите съюзници в момента изпитват отчаяна нужда от хора като мен. Но ако ти все пак не си склонна да ме оставиш да замина…
Гласът му внезапно стихна.
Кити вече обмисляше напрегнато какви лоши последици можеха да се очакват, ако приеме предложението му.
— Искаш да кажеш, че ти липсват битките с враговете?
— Да, скъпа. Нали на това посветих толкова години от живота си…
— А сега какво се получава? Аз ти преча да живееш както преди, така ли?
Аполон сви рамене.
— Да, но компенсацията е толкова приятна, че както вече ти обясних, с теб това лято преживях тук, в долината, най-щастливите мигове в живота си. Нямам никакво право да се оплаквам, освен че…
— …че продължи твърде дълго, така ли?
— О, скъпа, не искам да ме мислиш за безсърдечен егоист! Но всеки път, когато виждам как Карим и Сахин се връщат от поредния поход, сърцето ми се свива… По дяволите, и аз вече не зная какво да правя! — Аполон зарови ръка в косата си, но веднага след това я отпусна върху възглавницата. — Нищо, нека да забравим за този разговор. Явно идеята ми не е сполучлива.
— Този път накъде са решили да потеглят твоите джигити? — тихо попита тя, докато го гледаше напрегнато.
Той веднага се напрегна, предусетил, че тя още се колебае какво да му отговори. Погледите им се кръстосаха.
— На юг, към прохода Дербент. След три дни се очаква през този проход да премине керван с много пари, предназначени за червеноармейските части, воюващи в Северен Азърбайджан.
— Какви опасности могат да се изпречат пред твоя отряд?
— О, този набег съвсем не е от опасните, защото ще имаме сериозно числено превъзходство.
Кити си пое дълбоко дъх, преди да изрече съдбоносните думи:
— Ще се моля пред иконата на Богородица, да не се наложи да те чакам прекалено дълго.
От радост очите му светнаха като на малко момче, получило любимата си играчка за коледните празници. Веднага я прегърна и я зацелува разгорещено.
— Ще се върна най-много до четири дни, скъпа, при това без нито една драскотина. О, Кити, не знаеш колко много те обичам!
— Докажи ми го — пламенно прошепна графиня, очакваща ласките му, за да изтръгнат от сърцето й неясния страх, породил се при мисълта за новата им неочаквана раздяла.
И той й го доказа.
Джигитите потеглиха на следващата сутрин още по тъмно. Суровите планинци бяха уверени, че и този път ще се завърнат в аула с победа и с плячка, защото ги водеше княз Аполон Кузин. Още щом се събраха преди тръгване на уреченото място, всеки от мъжете побърза да вдигне високо ръка, за да приветства своя млад предводител. Дагестанците вярваха, че е добро предзнаменование, ако ги поведе на поход такъв славен воин като Младия сокол, който не знаеше какво означава думата „поражение“.
Облегната на парапета на предната тераса, загърната в дебелия си шал, Кити видя как преди да се скрие зад първия завой, Аполон се обърна към вилата и й махна с ръка за сбогом. Леда неспокойно затропа с копита, преди князът да дръпне юздата и да й позволи да поеме надолу по тесния път. Стройната кобила сякаш предусети, че наближава разширението на пътя и изцвили. Веднага щом свърши теснината, Аполон отпусна поводите, за да позволи на благородното животно да се понесе устремно напред, като птица, най-после дочакала жадувания простор.
Глава 17
Аполон и Карим оглеждаха през биноклите си стръмните урви над клисурата, в която се намираше малкия град Петровск.
През последните дни техният отряд бе извършил два успешни набега и командирът на червеноармейския гарнизон в Петровск, изпаднал в ярост от дръзките им нападения, сега се кълнеше с пяна на уста, че проклетите дагестанци няма да успеят да се доберат до третия керван, пътуващ през прохода към долините на Азърбайджан. Разбира се, болшевиките усилиха охраната на влака. Едва ли не от всеки прозорец стърчеше дуло на винтовка или картечница. Имаха постове във всички коридори. Дългата влакова композиция завършваше с един вагон, отделен изцяло за охраната. Командирът беше напълно сигурен, че този път неговите войници ще отблъснат набезите на бандитите.