Раздразнена от неуспеха си да убеди Карим да я вземе със себе си и вбесена от несмутимото хладнокръвие на Искендер хан, Кити окончателно загуби търпение и реши да действа самостоятелно. „Нещо, което отдавна трябваше да направя! — ядосано си повтаряше тя. — Много се размекнах, откакто живея под закрилата на Аполон!“ Нали сама се бе справяла с огромното имението край Астрахан без помощта на Пьотр… Така че сега бе крайно време да се прости с безметежния идиличен живот и да се погрижи за себе си и за Аполон.
На следващата сутрин, няколко часа преди изгрев слънце, Кити, грабнала Кубик на ръце, се прокрадна покрай задрямалия часовой на изхода на долината Дарго. Както майката, така и синът бяха облечени в черни дагестански носии, за да бъдат незабележими в мрака. Кити яздеше мулето, което използваха слугите й във вилата на Аполон, за да докарват хранителните припаси, които купуваха от аула около сарая на Искендер хан. Сега графинята бе натъпкала в торбите скъпите ръчно тъкани кюрдистански килимчета, които бе събрала от пода в спалнята си. Кити съобразително забули лицето си с черна шамия, за да не се отличава от местните селянки, и така успя незабелязано да се присъедини към кервана, който след изгрев щеше да напусне долината Дарго на път към далечна Армения. Там местните жители продаваха изтъканите от жените им килими, кърпи и носии.
Арменецът, с когото Кити бе разговаряла предишната вечер, никога нямаше да забрави нейния нечувано щедър подкуп — великолепно колие с необикновено едър диамант. Търговецът не можеше да купи подобно бижу дори с парите, които печелеше за две години по оживените пазари на Ориента. Но за Кити нямаше друг изход — иначе арменецът не би склонил да си заложи главата в тази отчаяно рискованата мисия — да изведе тайно Кити и синчето й от долината Дарго, в която никой не смееше да се противопоставя на всемогъщия Искендер хан. Търговецът на килими погали колието, което за по-сигурно бе напъхал под ризата си, и мълчаливо се помоли на всички известни нему богове да го закрилят в това толкова рисковано начинание.
За да не я проследят из проходите, водещи на юг, Кити потегли първо на север, към същото селище Шура, където бе заловен Аполон. Там тя се отдели от кервана, купи си билет за влака и потегли към Тифлис. Още не бе решила, какво ще предприеме след пристигането си в грузинската столица, но за щастие по пътя й хрумна, че навремето там се бе преселил нейният учител по музика от детските й години, професор Пашков.
Вагонът се оказа претъпкан. Откакто революцията бе започнала да залива необятната страна, никой не спазваше никакъв ред. Само високопоставените комисари можеха да пътуват необезпокоявани от тълпите в запазени само за тях купета. Навсякъде се виждаха следи от опустошителни набези на крадци и мародери — в целия вагон бяха задигнати металните дръжки на вратите, а повечето от преградите между купетата бяха изкъртени, навярно използвани за подпалки за двете печки в двата края на вагона — от които нямаше кой знае каква полза, тъй като всеки трети прозорец зееше счупен и оттам нахлуваше студен планински въздух. Почти нямаше неизтърбушена седалка, а по пода, сред храчките, се въргаляха угарки, хартии и купища остатъци от храна.
Кити, с Кубик на ръце, се свря в ъгъла сред група селяни, тръгнали към богатите пазари на Тифлис. За щастие пътуването протече спокойно и скоро отвън, през прозорците, започнаха да се мяркат предградията на Тифлис. Тогава във вагона се появиха двама патрулиращи червеноармейци, които правеха проверка на документите. Когато единият от тях протегна ръка към нея, тя смутолеви, че е изгубила паспорта си. Войникът я изгледа преценяващо. Зад Кити надигна глава някакъв рошав, брадат мужик, който започна да ломоти нещо неразбрано.
— Ти какво се месиш? Не се обаждай, щом не те питат, селяндур такъв! — сърдито му кресна войникът. Не ти ли е ясно, че и без това нищичко не мога да ти разбера от приказките…
Мужикът веднага млъкна изплашено, а проверяващият отново се взря в Кити. Видя му се странна, защото всички наоколо, без изключение, бяха чернокоси и чернооки.
— Да не би да си от осетинците? — попита я войникът. Това бе единственото племе в цял Кавказ, в което се срещаха жители със светли коси.
— Да — веднага кимна Кити и веднага се сконфузи, изплашена, че ще разпознае по произношението й, че е рускиня.
— Тогава какво дириш толкова надалеч?
— Покойният ми мъж беше дагестанец. Сега се прибирам при моите…
— Мъжът ти е умрял?
Кити потръпна, щом долови в очите му същият онзи отблъскващо похотлив блясък, с който я гледаше Берьозов в Ставропол в първите дни след като бе попаднала в плен при него.